Триша Рейбърн - Сирена

Скалата отдолу се тресеше, което ме караше да треперя дори по-силно. На няколко крачки от мен Саймън се беше навел косо срещу вятъра, използвайки цялата си тежест, за да се задържи на крака, докато сновеше напред-назад и събираше кърпите и дрехите на Джъстин и Кейлъб. Извиках го, но гласът ми се изгуби сред пороя и воя на вятъра.

Изправих се на крака, опитвайки да остана колкото се може по-близо до земята, и си запроправях път сред мрака и вихрушката от боклуци. Когато втора начупена светкавица раздра хоризонта, успях за миг да се огледам наоколо — сякаш слънцето грееше ярко отгоре.

Нея я нямаше.

Прикривайки лицето си с ръце, аз се спуснах към пропастта. Третата мълния удари толкова близо, че успях да видя колко малко ми остава до успешното изпълнение на моята цел: да прекрача през ръба на скалата в безплътния въздух.

Опитах да спра, но земята под мен беше хлъзгава. Паднах лошо по гръб с изпружен напред крак. Сребристият кант на маратонката ми проблесна на светлината на поредната светкавица и видях крака ми да стърчи отвъд ръба на скалата. Изкрещях и отчаяно забих ноктите на двете си ръце в земята.

Хиляда и едно, хиляда и две…

Гръмотевицата изтрещя и скалата под мен завибрира. Броенето на секундите между светкавицата и последвалия тътен обикновено ме успокояваше при силна буря, но никога досега бурята не беше вилняла толкова ниско над незащитената ми глава.

— С тях всичко е наред!

Саймън. Хвана ме през кръста с две ръце и ме изтегли по-далече от пропастта. След няколко безкрайни секунди най-накрая стисна ръката ми и посочи нанякъде.

Сега светкавиците следваха начесто една след друга и ми позволяваха да видя повърхността на водата. Долу всичко кипеше и малки вълни се разбиваха в скалните късове. Тънките стволове на дърветата, осеяли подножието на скалата, се превиваха напред, после изплющяваха обратно назад, а крехките им стебла се огъваха като тръстики на вятъра. Кимнах с глава, убедена, че на Саймън нещо му се привижда, и после я зърнах: тънка бяла чертица, движеща се сред мрака. Ръката на Кейлъб беше увита около нея, докато двамата полутичаха-полулазеха по скалите към пътеката.

Тя беше добре. Естествено , че беше добре.

Саймън ме погледна, за да се увери, че и аз съм ги видяла, после ме дръпна далече от ръба. Краката ми някак успяха да се раздвижат и аз забързах подире му през поляната към обраслата с гъсталак туристическа пътека. Клоните и коренищата, които огъвахме и газехме по пътя си, после ни шибаха през лицето и ни спъваха, но ние не забавяхме ход. Сърцето ми се блъскаше в гърдите и аз се опитвах да потисна усещането, че докато тичаме през гората, нещо или някой ни преследва с още по-голяма скорост.

Близо шестстотин метра по-надолу пътеката, по която се спускахме, се пресече с още една, която не бях забелязала на идване. И сега щях да я пропусна, ако Саймън не беше свърнал рязко назад и наляво.

Замръзнах на място малко след като видях причината за внезапното му отклонение.

Джъстин. Кейлъб я държеше в ръцете си, а от дълбоката рана на коляното й през прасеца чак до стъпалото се спускаше плътна кървава следа.

Това е просто изцапано или пък водорасло…

— Неса. — Докато Саймън я поемаше от ръцете на Кейлъб, тя хвана ръката ми и я целуна. — Ще се оправя, обещавам. Можех да ходя и сама, но някой тук много искаше да се направи на герой.

— В колата имам всичко необходимо — каза Саймън, отправяйки се обратно към туристическата пътека с Джъстин на ръце.

Погледнах към Кейлъб. Лицето му беше така изопнато, докато ги наблюдаваше как се отдалечават, че беше трудно в него да познаеш вечно усмихнатото наперено момче, което само преди минути флиртуваше с Джъстин.

— Сестра ти… — Той тръсна глава и ме погледна.

— Знам. — И двамата бяхме наясно. Не негова беше вината. Нито моя, нито пък на когото и да било друг. Ако Джъстин си наумеше да премине гола през огнени обръчи, тя щеше да го направи. На другите оставаше единствено да я наблюдават отстрани, приготвили хавлия и пожарогасител, нищо друго.

Поехме след тях. Колкото повече вървяхме, толкова по-слабо валеше дъждът. Гръмотевиците постепенно заглъхваха, а времето между светкавиците и следващия ги тътен ставаше все по-дълго. Даже вятърът притихна и от мощна вихрушка се превърна в обичайния за лятото бриз. Докато стигнем до старото зелено субару на Саймън, оставено край мръсния черен път, облаците се разкъсаха и между тях се показаха ивици синьо небе.