Триша Рейбърн: Мъртво вълнение

Май пътуването до брега не беше лоша идея. Не бях плувала от онази нощ преди три месеца. Оттогава хиляди пъти се бях обливала с душа и бях вземала вана още толкова, но водата от водопроводната мрежа, независимо колко готварска сол изсипвах в нея, не можеше да ме накара да се почувствам така, както ми действаше естествената солена вода. Плуването вероятно щеше да ме отпусне, за да успея да понеса разговора, който се очертаваше да е най-трудният в живота ми досега.

— Едно бързо топване ми звучи доста добре — казах.

Двайсет минути по-късно ние вече бяхме в „Чероки“-то на Райли и пътувахме към брега. Пейдж настоя да седне отпред при шофьора — вероятно, за да може ние със Саймън да сме заедно на задната седалка — и започна да го разпитва за Калифорния.

— Хайде, стига бе — възкликна тя. — Наистина ли имате палми в двора пред къщата?

— И портокалови дръвчета. Не познаваш вкуса на истинския портокалов сок, ако не си опитала прясно изцедения фреш от овощните градини на Хавърфорд.

— Значи никога не си бил в „Рибената чорба на Бети“.

— Така е. Осветли ме, моля те.

Пейдж замълча за миг. Опитах се да уловя погледа й в страничното огледало, но преди да реша дали се налага да сменя темата, тя подмина въпроса му и го попита наистина ли в Сан Диего 350 дни от годината са слънчеви. Райли, който очевидно вече беше лапнал по нея, нямаше нищо против да й върви по гайдата.

— Тя ми изглежда съвсем добре — прошепна в ухото ми Саймън. Едната му ръка беше преметната през раменете ми и лицето му бе толкова близо до моето, че можех да усетя топлината на дъха му. — Много по-добре, отколкото очаквах.

— Пейдж не е от хората, дето ще се свият като пребито коте и ще зареват с пълен глас. Според мен е решена да продължи напред.

— Познавам още един такъв човек — каза той и целуна слепоочието ми.

Давах си сметка, че не трябва, но въпреки това се притиснах в него. Саймън се облегна настрани, докато раменете му не опряха прозореца, а аз долепих гръб до гърдите му. Той ме обгърна с ръце и опря брадичка в рамото ми; двамата останахме така, без да говорим.

Докато пътувахме, от главата ми не излизаше мисълта за един друг излет, който неотдавна бяхме предприели. Само дето тогава седяхме отпред в старото субару на Саймън, а Джъстин и Кейлъб — по-малкият брат на Саймън и тайно гадже на Джъстин — бяха на задната седалка. Обикновено така пътуваше нашата задружна четворка — до „Сладоледите на Еди“, до миниголфа или пък до Скалите на Хиона — от мига, в който Саймън взе шофьорска книжка. Чак до деня, когато вече не бяхме четирима.

— Ей, човече, погледни тия вълни!

Под мен тялото на Саймън се напрегна. Преместих се, за да може той да се изправи на седалката, и двамата се надвесихме напред. В пролуката между предните седалки, през стъклото, се виждаше как тъмносини атлантически вълни се разбиват в дългата ивица на пустия плаж.

— Наистина са големи… но не са нищо необичайно.

— Жалко, че не си взех сърфа.

Дори Райли да беше усетил облекчението в гласа на Саймън, той с нищо не го показа. Вместо това изскочи от джипа и тичешком го заобиколи отпред.

— Мен не ме мислете — каза ми през рамо Пейдж, когато Райли хвана дръжката на нейната врата. — Погрижете се за вас.

Направихме точно така, както ни посъветва. Докато Пейдж и Райли вървяха право към водата, ние със Саймън продължихме надолу по брега към дълъг Вълнолом на около километър по-нататък. И тъкмо когато бях стъпила върху каменната конструкция, а той вече беше скочил на пясъка от другата страна и протягаше ръце, за да ме свали, аз замръзнах.

Рейна и Зара Марчанд. Намираха се на двайсетина крачки, облечени с дълги поли и пуловери, и вървяха бавно, с гръб към нас. Докато ги наблюдавах с бумтящо сърце и изпотени длани, Зара понечи да се обърне.

Усетих как очите ми се разширяват. Понечих да извикам Саймън, но не успях.

— Ванеса?

Отскочих назад, когато нечии пръсти се впиха в глезена ми.

— Добре ли си? — попита Саймън.

Преместих очи от глезена си към ръката му, опряна на ръба на скалата, после вдигнах поглед към двете жени на брега. Стояха край една плетена кошница за пикник, говореха и се смееха, докато прибираха обратно остатъците от обяда си. Сега вече виждах ясно лицата им и установих, че изобщо не приличат на Рейна и Зара.

— Извинявай. Добре съм. — Пристъпих към него и скочих. Когато краката ми потънаха в пясъка, жените вече се бяха изгубили по пътеката, която водеше навътре към сушата.