Лорън Донър - Слейд

— Ти нали си работила като ветеринар, Триша?

Триша се намръщи, докато отпиваше от айскафето си. Тялото й се напрегна, когато чу гласа на мъжа. Доктор Денис Чанер бе гадняр. Той винаги се опитваше да я дразни, при всяка удобна възможност. Мъжът просто не можеше да я понася.

На хората им беше трудно да я опознаят — винаги се бе борила срещу това — но понякога все още чувстваше болка от отношението им към нея. Още на четиринадесет бе завършила гимназия, а на двадесет и четири — медицинския университет и лекарската си специализация. След това бе практикувала няколко години в една от най-посещаваните болници, известна с това, че болшинството от пациентите бяха жертви на престъпления. Когато стана на двадесет и осем, вече бе постигнала мечтата си да работи в най-престижната болница в Америка.

Повечето хора се чувстваха заплашени от нейния интелект и вярваха, че всичко й е поднесено на готово. Тя не беше сноб, не смяташе себе си за по-добра от другите и определено не беше безчувствена. Просто не умееше да си създава социални контакти. До известна степен бе срамежлива, дните й бяха запълнени с работа, което не й позволяваше да завърже по-дълготрайни приятелства, а и много малко хора бяха добронамерено настроени към нея. Не беше лесно да се сближиш с някой, който те пренебрегва напълно.

Денис Чанер беше неин шеф и я дразнеше изключително много. Той беше около тридесетте, с повече от десет години по-голям от нея, когато бе започнал работа в болница „Мърси“. Смяташе я за твърде красива и не криеше мнението си, че благодарение на хубостта си, а не на уменията си, е получила тази работа. Тя беше се трудила упорито, за да стигне там, където се намираше сега, жертвайки личния си живот, за сметка на кариерата.

— Да, така е. Работех в спешното отделение на една ветеринарна клиника, докато учех в медицинския факултет.

— Без стипендия? — попита подигравателно той.

Младата жена преброи мислено до десет.

— Да, без.

— Значи е твой ред. — Слабото му лице изглеждаше развеселено, дори прекалено доволно, ако питаха Триша. — Получихме обаждане за спешен случай, който е точно за теб. — Той се засмя, очевидно на някаква своя си шега, насочена към нея.

Тя стисна зъби, за да не каже нещо, за което после щеше да съжалява. Хвърли остатъка от кафето и сандвича в кошчето за боклук, преди да последва мъжа по коридора. Сигурно е още една изстрадала душа , помисли си Триша. Денис обичаше да й възлага случаите, при които пациентите бяха пияници, скитници или членове на банди. Щом бе споменал, че този е точно като за нея, явно ставаше въпрос за бездомник.

В съзнанието й веднага изникна картината на тяло, покрито с мръсотия, вонящо отдалеч и задушаващо я с миризмите си. Вероятно щеше да е от онези луди, оплакващи се, че извънземните от Марс ще дойдат да ги отвлекат. За нещастие, Триша се бе справяла с доста такива. Повечето от тях предпочитаха да обвиват с фолио различни части на тялото си, за да предотвратят сканирането на извънземните. Обикновено бяха необходими четирима души от персонала да ги държат здраво, за да ги съблече и прегледа.

Тя мина покрай Сали — медицинска сестра, с която се бе сприятелила — докато бързаше към изхода. Изплашеното, мрачно изражение на жената накара Триша да се напрегне още повече. Явно спешният случай, който трябваше да поемат, бе доста зловещ, за да я накара да се страхува така. Сали бе видяла доста ужасяващи неща през петнадесетгодишния си стаж в спешното отделение, което бе закалило характера й.

Младата лекарка започна да се притеснява. Не бяха много нещата, които можеха да изплашат медицинската сестра. Тя дори не бе трепнала, когато преди две седмици, докараха член на банда с три рани от куршуми в гърба. Докато се бореха да спасят живота му, мъж от противникова група бе нахлул в спешното да го довърши. Сали спокойно бе помогнала на Триша да скрият ранения в гардероба, докато охраната претърсваше сградата, за да обезвреди въоръжения престъпник.

Доктор Чанер се обърна и й се усмихна самодоволно.

— Пациентът, когото чакаме, е наполовина човек, наполовина куче.

— Не е смешно — въздъхна Триша, — заради това ли изхвърлих вечерята си? Защо не вземеш да пораснеш, Денис.

Той повдигна ръка, като продължи да се хили.

— Иска ми се да е шега, но случаят е сериозен. Мъжът е бил спасен от някаква Франкенщайнова лаборатория за тестване, собственост на компания за производство на медикаменти. Имаме информация от различни болници, че са приети общо шестдесет и пет човека. Ние сме най-близкият център по травматология и затова го карат при нас — бил най-зле от всички жертви. Парамедиците, обработили го на място, и екипажът на спасителния хеликоптер потвърдиха, че имал кучешки черти. — Денис изглеждаше развеселен. — Целият е твой, щом имаш опит с животните.