Лорън Донър: Слейд

— Да започваме — нареди тя. Погледна към тялото, докато няколко човека сваляха дрехите му. Навсякъде по него бе размазана мръсотия, на места дори имаше засъхнала кал, което пречеше да се видят чертите на лицето му.

— Погледнете това — промърмори Сали. — Дрехите му нямат шевове, вместо това ръбовете са залепени с лепенки.

— Удобно — изсумтя Пете, — помогни ми да го обърнем, Сали. Той е твърде едър, кучият му син.

— Рана, вероятно от нож, в долната част на гърба — забеляза Сали. — Най-малко четири сантиметра дълга. — Тя опипа раната с ръце. — Не е много дълбока.

— Изгаряния на лявото рамо — добави Пете. — От втора степен, не са толкова зле. Мисля, че са от електрошок. Има малки дупчици в центъра на засегнатата област. Що за оръжие може да предизвика подобно изгаряне? Никога не съм виждал такова нещо.

Триша опипваше темето.

— Има оток, но не виждам кървене. Искам компютърна томография на главата. — Положи я обратно и взе малко фенерче. Отвори нежно единия клепач и видя, че има красиви сини очи. Светна във всяко око, за да провери рефлексите. Облекчението й бе моментално, когато видя, че зениците му реагират адекватно. Докосна шията отстрани, за да провери пулса. Няма счупени кости, няма подутини , отбелязваше мислено тя. След това се фокусира върху устата. Разтвори я леко и ахна.

Екипът й замря, всички се обърнаха към нея. Триша се отърси от шока. Загледа се в острите зъби на пациента. Приличаха на вампирски. Внимателно посегна към челюстта и разтвори устата му още по-широко, за да прегледа устната кухина и гърлото.

— Това кучешки зъби ли са? — чу се разтрепераният глас на Пете.

— Рана от куршум в лявото бедро — обяви Сали. — Чиста е.

— Кърви ли? — Триша затвори устата на пациента.

— Слабо, но е засегната артерията. Парамедикът се е справил добре. Кръвното налягане в момента е стабилно. Физиологичният разтвор, който са му прелели, явно е помогнал.

— След като приключим, веднага го местим в операционната. Побързайте. Тя е готова и ни чака.

Триша не обръщаше внимание на останалите, които влизаха и излизаха от помещението, и вземаха различни проби от пациента. Вярваше на екипа си, работеха изключително добре заедно. Болница „Мърси“ бе с репутацията на медицинско заведение с най-квалифициран персонал. Внимателно обърнаха пациента обратно и прегледаха всеки сантиметър от тялото му.

— Белези от убождания върху лявата буза на задника — отбеляза Сали. — Не е наркоман. Трябва да е доста гъвкав, за да стигне до това място, а с тази артилерия , която притежава, мъжете не са чак толкова подвижни.

— Той има оръжие? — Триша веднага вдигна ръце от пациента. — Къде? Внимавайте!

Сали се засмя.

— Не истинско оръжие. Артилерия , Триша. Не знаеш ли? Това означава големи, яки мускули. Момчето е истински културист. Не забеляза ли?

Младата лекарка поклати глава, облекчена, че мъжът не е въоръжен.

— Да го вкараме в операционната и да се заемем с простреляното бедро. Все още кърви. — Тя отново прегледа травмата. Опипа плътта, където куршумът бе влязъл и излязъл.

— Хайде да се раздвижим, хора — нареди Сали.

Триша тръгна към вратата.

— Аз ще избързам напред.

Измина почти половината разстояние, когато доктор Хосе Ролдио застана на пътя й. Той изглеждаше пребледнял.

— Аз поемам оттук, Триша. Благодаря — каза и мина покрай нея.

Младата жена остана изумена. Не можеше да повярва, че Хосе бе поел грижата за неин пациент, без първо да я попита. Бързо се дръпна встрани, когато екипът й изкара пациента от стаята за прегледи. Загледа се в лицето му. Сега, когато имаше време да помисли, обърна внимание на мъжа, а не на жертвата. Той имаше дълга и гъста кафява коса, с проблясващи руси кичури. Очите му бяха с необикновен, тъмносин цвят, а ирисите му — заобиколени от по-светло сини линии, което ги правеше наистина красиви. Тя свали кървавите ръкавици и ги хвърли в кошчето. Беше много ядосана, че няма да го оперира.

След известно време и шестима пациенти, Триша се намираше отново в стаята за почивка. Направи си още едно айскафе и опита да се отпусне. Хосе Ролдио бе един от най-добрите хирурзи в страната. Не трябваше да я интересува, че бе дошъл и бе поел грижата за пострадалия. Но се притесняваше. Отпусна рамене. Тя винаги държеше да проследява лечението на пациентите си.

Вратата зад нея се отвори и привлече вниманието й. Погледът й срещна този на доктор Ролдио, докато той влизаше през вратата. Изглеждаше изморен. Кимна й и отиде до кафемашината. Триша се обърна към него: