Сара Шепард - Лукс и грях

Де да можеше и Спенсър да спи на дивана у някой приятел! В този момент й хрумна нещо.

— Вие с Мелиса скъсахте ли?

Рен взе лицето й в длани и въздъхна.

— Разбира се — каза той меко. — Беше неизбежно. А и с Мелиса не се чувствах както…

Той замълча, но Спенсър знаеше какво иска да каже. Не се чувствах както с теб . Тя се усмихна нервно и облегна глава на гърдите му. Сърцето му биеше силно до ухото й.

Спенсър вдигна очи и погледна към къщата на семейство Дилорентис. Някой беше сътворил същински малък мавзолей за Алисън на паважа, пълен със снимки и свещи с образа на Дева Мария. В средата бяха подредени малки магнитни буквички, с които бе изписано Али. Спенсър също бе оставила една малка усмихната фотография на Алисън в тясна синя тениска от „Фон Дъч“ и чисто нови убийствени дънки. Помнеше кога направи тази снимка: бяха в шести клас, на зимното празненство на Роузууд. Петте приятелки бяха шпионирали как Йън идва да вземе Мелиса. Спенсър бе започнала да хълца от смях, когато сестра й, в опита си да се появи царствено, се бе препънала по пътя към наетата под наем лимузина. Може би това бе последният им весел и безгрижен спомен заедно. Случката с Джена се състоя скоро след това. Спенсър се загледа към къщата на Тоби и Джена. Както обикновено, там нямаше никого, но въпреки това тя потръпна.

Докато търкаше очи с опакото на слабата си, бледа ръка, един от новинарските микробуси потегли бавно и шофьорът с червена шапка с козирка на главата се втренчи в нея. Тя се сви. Определено сега не бе моментът да обогати репортажа с трагичното рухване на приятелката на мъртвото момиче.

— По-добре тръгвай. — Тя подсмръкна и вдигна очи към Рен. — Тук е абсолютна лудница. Пък и не знам кога ще се приберат родителите ми.

— Добре. — Той повдигна брадичката й. — Но ще можем ли да се видим пак?

Спенсър преглътна и се опита да се усмихне. В този момент Рен се наведе и я целуна, като обви една ръка през раменете й, а другата сложи точно на онова място, което я болеше толкова в петък.

Тя се откъсна от обятията му.

— Дори нямам телефонния ти номер.

— Не се притеснявай — прошепна той. — Аз ще ти се обадя.

Спенсър остана в просторния двор още известно време да погледа, докато Рен вървеше към колата си. Когато потегли, очите й отново се напълниха със сълзи. Само ако имаше с кого да поговори — някой, на когото не бе забранено да стъпва в къщата й. Тя отново спря поглед на малкото светилище на Али и се запита как ли се справяха старите й приятелки с всичко това.

Когато автомобилът на Рен зави зад ъгъла, Спенсър забеляза светналите фарове на друга кола, която тъкмо влизаше в улицата. Замръзна. Дали не бяха родителите й? Бяха ли видели Рен?

Фаровете се приближиха. Внезапно Спенсър осъзна кой е това. Небето бе тъмно виолетово, но тя все още можеше да различи дългата русолява грива на Андрю Кембъл.

Вдиша рязко и се скри зад розовите храсти на майка си. „Мини Купър“-ът на Андрю бавно се приближи до пощенската кутия пред дома й, той повдигна капака, плъзна нещо вътре и внимателно го затвори. После продължи надолу.

Тя изчака докато автомобилът изчезна от поглед, след което спринтира до тротоара и отвори кутията с трясък. Андрю бе оставил сгъната бележка.

„Здрасти, Спенсър,

Не знаех дали отговаряш на телефонни обаждания. Искрено съжалявам за Алисън. Надявам се, че одеялото ми ти е помогнало вчера.

Тя се обърна с лице към къщата и препрочете редовете още няколко пъти. Взря се в наклонения момчешки почерк. Одеяло? Какво одеяло?

Тогава разбра. Нима Андрю бе онзи, който й бе помогнал?

Спенсър смачка хартията в юмрук и се разрида отново.

„Полицията поднови случая Дилорентис и е в процес на разпитване на свидетели — съобщи говорителят от новините в единайсет часа. — Семейството на починалата, което сега живее в Мериленд, ще трябва да се справи с нещо, което се е опитвало да остави зад гърба си. С тази разлика, че сега знаят съдбата на детето си.“

Говорителите са такива майстори на драмата , помисли си Хана ядосано, докато пъхаше следващата шепа чипс в устата си. Само новинарите можеха да направят една ужасна история още по-лоша. Камерата оставаше фокусирана върху малкия олтар на Али, свещите, увехналите цветя, които хората несъмнено бяха накъсали от градините на съседните къщи, любимите бонбони на Али и, естествено, десетките снимки.

Обективът се премести върху майката на Алисън, която Хана отдавна не бе виждала. Като се изключеше обляното в сълзи лице, госпожа Дилорентис изглеждаше хубава с филираната си прическа и дългите обици.