Сара Шепард - Лукс и грях

— Мили Боже — прошепна тя, а брадичката й се разтресе. Някой се опитваше да влезе!

Озърна се наоколо. На малката масичка имаше кръгло нефритово преспапие. Сигурно тежеше поне десет кила. Тя го вдигна и направи три колебливи стъпки към вратата на кухнята.

Внезапно вратата се отвори със замах. Хана отскочи назад. Една жена се запрепъва по коридора. Елегантната й сива пола на плисета беше вдигната около кръста й. Хана надигна преспапието, готова да го хвърли.

В този момент я позна. Беше майка й.

Госпожа Марин се блъсна в масичката с телефона, все едно здравата беше пила. Зад нея имаше някакъв мъж, който се опитваше едновременно да я целуне и да разкопчае полата й. Очите на Хана се разшириха.

Дарън Уилдън. Господин Април.

Значи това имаше предвид майка й, когато каза, че ще се погрижи.

Стомахът на Хана се сви. Несъмнено изглеждаше малко шантаво, неуверено стиснала преспапието. Госпожа Марин я дари с много дълъг поглед, без дори да си дава труд да се отдръпне от Уилдън.

Очите й казваха, Правя това заради теб .

В понеделник сутринта, вместо да седи в час по биология, Емили се намираше с родителите си в Роузуудското абатство с неговите високи тавани и мраморни подови плочи. Подръпваше нервно черната плисирана — малко прекалено къса — пола от „Геп“, която бе изровила от дъното на гардероба си и се опитваше да се усмихне. На входа стоеше госпожа Дилорентис, облечена в черна рокля с поло–яка, високи токчета и наниз от дребни сладководни перли. Тя се отправи към Емили и я притисна в прегръдка.

— О, Емили — изхълца майката на Али.

— Толкова съжалявам — прошепна Емили и очите й се напълниха със сълзи. Госпожа Дилорентис все още употребяваше същия парфюм — „Коко Шанел“. Ароматът мигновено събуди какви ли не спомени: как майката на Али ги води в мола с колата си, как се промъкват тайно в банята на госпожа Дилорентис, крадат соли за вана и експериментират със скъпите й маркови гримове, как се разхождат из огромната й гардеробна и пробват всички онези малки коктейлни рокли на „Диор“.

Връстниците на Емили от Роузууд минаваха край тях, търсейки си места на дървените скамейки с високи облегалки. Тя не знаеше какво да очаква от службата в памет на старата си приятелка. Абатството миришеше на тамян и дърво. Прости цилиндрични лампи висяха от тавана, а олтарът бе покрит със същински килим от бели лалета. Лалетата бяха любимите цветя на Алисън. Емили си спомняше как тя помагаше на майка си да ги сади в предния им двор всяка година.

Госпожа Дилорентис най-сетне се отдръпна и изтри очи.

— Искам да седнеш отпред заедно с останалите приятелки на Али. Нали няма проблем, Катлийн?

Майката на Емили кимна.

— Никакъв, разбира се.

Емили слушаше как токчетата на госпожа Дилорентис чаткат по плочите и как шляпат собствените й мокасини, докато вървяха между редовете. Внезапно отново осъзна защо бе тук. Али беше мъртва.

Емили стисна ръката на госпожа Дилорентис.

— Ох, Боже…

Притъмня й, ушите й писнаха — знак, че бе на път да припадне.

Майката на Али я задържа на крака.

— Всичко е наред. Хайде, седни тук.

Емили замаяно се отпусна на пейката.

— Сложи си главата между краката — чу тя познат глас.

После чу друг познат глас, който изсумтя:

— Кажи го по-високо, та да те чуят всички момчета.

Емили вдигна поглед. До нея седяха Ариа и Хана.

Ариа носеше рокля с деколте тип лодка на сини, лилави и цикламени райета, лилаво яке и каубойски ботуши. Беше толкова характерно за нея — тя беше точно човекът, който би се облякъл пъстро на погребение, за да празнува живота. Хана от своя страна бе изтупана в тясна черна рокля с V–образно деколте и черни чорапогащи.

— Би ли минала навътре, скъпа?

Над нея се бе надвесила госпожа Дилорентис заедно със Спенсър Хейстингс, която носеше тъмно графитен костюм и съвсем ниски обувки.

— Здравейте, момичета — поздрави ги Спенсър с онзи мек глас, който бе липсвал на Емили. После седна до нея.

— Е, отново се срещаме — каза Ариа и се усмихна.

Тишина. Емили крадешком ги изгледа подред.

Ариа си играеше със сребърния пръстен на палеца си, Хана ровеше в една малка чантичка, а Спенсър седеше неподвижно, с поглед, взрян в олтара.

— Бедничката Али — промълви Спенсър накрая.

Момичетата поседяха безмълвно няколко минути. Емили се мъчеше да измисли какво да каже. Ушите й пак се изпълниха с шум.

Тя се завъртя, за да зърне дали Мая беше сред тълпата, но очите й попаднаха право на Бен. Той седеше на предпоследния ред при останалите плувци. Емили кимна едва забележимо. При тези обстоятелства разправията им на партито й изглеждаше нелепа и далечна.