Сара Шепард - Лукс и грях

Мая преглътна.

— Намериха приятелката ти.

— Какво? — Емили се взираше ту в нея, ту в гъмжилото от хора на ливадата. Всичко й се струваше зловещо познато: линейката, полицейските автомобили, тълпите, камерите. Над главите им кръжеше новинарски хеликоптер. Това беше същата сцена като при изчезването на Али преди години.

Емили се откъсна от прегръдката на Мая с широка невярваща усмивка. Наистина се бе оказала права!

— Знаех си!

Мая взе ръката й.

— Разкопаваха заради игрището ни за тенис. Майка ми беше там. Тя… я видяла. Чух я от спалнята си да крещи.

Емили пусна ръката на Мая.

— Чакай малко. Какво искаш да кажеш?

— Опитах се да ти се обадя…

Емили сбръчка чело и се втренчи в нея. После изгледа мощната група ченгета. Хлипащата госпожа Сенжермен встрани. Полицейската лента с надпис „Не преминавай“, опъната около задния двор. И накрая вана, паркиран на алеята. На него пишеше „Морга към Роузуудско полицейско управление“. Трябваше да го прочете шест пъти, преди да го осъзнае. Сърцето й заби лудо и изведнъж Емили не можеше да си поеме дъх.

— Не мога… да разбера — заекна тя и направи стъпка назад. — Кого са открили?

Мая я погледна съчувствено, очите й блестяха от сълзи.

— Твоята приятелка Алисън — прошепна тя накрая. — Току-що намериха тялото й.

Байрън Монтгомъри отпи голяма глътка кафе и с разтреперани пръсти запали лулата си.

— Открили я докато разбивали бетонната плоча в задния двор на Дилорентис, за да правят там тенис корт.

— Била е под бетона — добави Ела. — Разпознали са я по златния пръстен с инициали. Но за всеки случай правят и ДНК тестове.

Сякаш някой бе фраснал Ариа с юмрук в стомаха. Тя помнеше Алиния златен пръстен с инициали. Родителите й го бяха купили от „Тифани“, когато беше на десет, след като й оперираха сливиците. Али обичаше да си го носи на малкото пръстче.

— Защо са им ДНК тестове? — попита Майк. — Цялата ли се е разложила?

— Микеланджело! — намръщи се Байрън. — Не си особено тактичен пред сестра си.

Майк сви рамене и тикна една дъвка в устата си. Ариа стоеше срещу него, по бузите й се стичаха сълзи, а пръстите й несъзнателно разнищваха края на една ратанова поставка за чинии. Бе два след обяд и всички седяха около кухненската маса.

— Мога да се справя. — Гърлото на Ариа се бе стегнало. — Разложена ли е?

Родителите й се спогледаха.

— Ами да — въздъхна баща й и почеса гърди през една малка дупчица в ризата си. — Тялото е тленно и бързо се разпада.

— Гадост — промърмори Майк.

Ариа затвори очи. Алисън бе мъртва. Тялото й бе изгнило. Някой я бе убил.

— Съкровище? — тихо каза Ела и я прегърна през раменете. — Скъпа, добре ли си?

— Не знам — промълви тя, като се надяваше да не избухне в плач отново.

— Искаш ли „Ксанакс“ 23 23 Успокоително — Б.пр. — попита Байрън.

Тя поклати глава.

— Аз искам — бързо каза брат й.

Ариа нервно загриза палеца си. Чувстваше тялото си едновременно горещо и студено. Не знаеше какво да прави, нито какво да мисли. Струваше й се, че единственият човек, който можеше да й помогне да се почувства по-добре, бе Езра. Пред него можеше да излее всичките си чувства. Ако не друго, той поне щеше да й позволи да се свие на грубата покривка за легло и просто да поплаче.

Като изтътри стола си назад, Ариа се отправи към стаята си. Байрън и Ела размениха погледи и я последваха до витото стълбище.

— Миличка? — рече Ела. — Какво можем да направим за теб?

Но тя ги игнорира и бутна вратата на спалнята си. В стаята й сякаш бе паднала бомба. Не беше чистила откакто се върна от Исландия, а и по начало не беше най-прибраният човек на света. Дрехите й се въргаляха по пода на купчини. На леглото й имаше дискове, пайетите, с които украсяваше една шапка, бои за рисуване, карти за игра, Пигтуния, скици на профила на Езра, няколко вълнени чилета. Върху килима имаше голямо червено петно восък. Тя затършува из завивките, за да намери телефона си — искаше да се обади на Езра. Но телефонът го нямаше. Ариа провери в зелената чанта, с която бе ходила на партито снощи, но той не беше там.

Тогава си спомни. След като получи съобщението, бе пуснала телефона все едно беше отровен. Сигурно го беше оставила там.

Тя се затича по стълбите. Родителите й все още стояха там.

— Ще взема колата — каза тя на един дъх и грабна ключовете от масичката.

— Добре — каза баща й.

— Не бързай — добави Ела.