Сара Шепард: Убиец

Когато видя, че фигурата се навежда и чу как течността се излива с бълбукане върху земята, Ариа разбра какво става. Тя бързо се изправи, писъкът замръзна в гърлото й. Човекът бавно бръкна джоба си и извади някакъв предмет. Ариа чу едно щрак .

— Не — прошепна тя.

Времето течеше бавно. Въздухът беше тежък и неподвижен. Изведнъж гората се оцвети в оранжево. Всичко се освети. Ариа изпищя и хукна нагоре по дерето. Блъскаше се в дърветата и си навехна крака, стъпвайки в една плитка яма. През първите няколко секунди се чуваше само ужасяващото пукане на огъня, който застрашително се разрастваше, поглъщайки всичко по пътя си. Но когато зави зад ъгъла, тя чу и един друг звук. Беше тих, жалостив и отчаян. Хленч.

Ариа се спря. Пламъците бяха стигнали до дерето, където се намираше до преди малко. Вдясно се виждаше превита фигура. Човекът изглеждаше по-малък и по-слабоват от фигурата, която бе забелязала да залива гората с бензин и да я подпалва. Кракът му беше заклещен под дебел дънер, а пламъците постепенно започваха да се изкачват по клоните му, приближавайки се застрашително към него.

— Помощ! — извика човекът. — Помогни ми, моля те!

Ариа хукна към него. Лицето му беше покрито с голяма качулка. Тя хвана единия край на дънера. Той беше тежък и широк, и тя се молеше да успее да го вдигне.

— Всичко ще бъде наред — извика Ариа, лицето й започна да пламти от близкия огън. Събра всички сили и бутна дървото надолу по хълма. То се търкулна в локвата с бензин и избухна. Човекът изкрещя и се строполи на земята между дърветата. Зад тях се чу ново, оглушително тряс . Ариа се обърна и изстина. Гората вече представляваше една оранжева стена. Огънят се катереше по дърветата и поглъщаше клоните им. Само след няколко секунди щеше да ги обгради напълно.

Човекът продължаваше да се притиска към дървото, вторачен в Ариа с изплашено изражение на неговото (или нейното?) опушено лице.

— Хайде! — извика Ариа и побягна. — Трябва да се махаме оттук, ако искаме да останем живи!

Емили, Спенсър и Хана изтичаха навън и хукнаха с всички сили по-далеч от пламъците, които се виеха около тях. Въздухът миришеше задушливо на дим и горящи дървета. Дробовете на Емили пареха, докато тичаше.

Те побързаха да навлязат в близкия гъсталак, без да обръщат внимание на бодилчетата, които залепваха по пуловерите, кожата и косите им. Изведнъж Хана рязко спря и се хвана за главата.

— О, Господи! — проплака тя. — Уайлдън ! Онзи ден го видях пред мола да товари някакви варели в колата си. Това бяха бутилки пропан-бутан .

Емили замаяно почувства как й прилошава. Тя си спомни как Джейсън се беше втренчил в нея онази нощ, когато си тръгна от дома на Джена. Как Уайлдън ги гледаше на партито. Те знаеха .

— Хайде! — пришпори ги Спенсър, сочейки към дърветата. Пред тях се виждаше покривът на мелницата на семейство Хейстингс. Скоро щяха да бъдат в безопасност.

Изви се вятър, който разпръсна пепелта навсякъде. Край Емили прелетя нещо плоско и квадратно, което се залепи за ствола на ниско, възлесто дърво. Това беше снимката от олтара на Али, същата, на която тя беше облякла тениска „Фон Дъч“, а около нея се бяха събрали те четирите и се смееха. Огънят беше обгорил ъглите й и половината от главата на Спенсър беше изгоряла. Емили се вгледа във веселите, ясно сини очи на Али. Те бяха тук, тичаха през същата тази гора, където беше умряла тя, и същите хора, които най-вероятно я бяха убили, сега преследваха тях.

Влетяха в задния двор на Спенсър, давейки се от задушливия пушек, който задръстваше дробовете им. Мелницата на семейство Хейстингс също гореше. Старите дървени крила се отчупваха едно след друго и падаха на земята. Задната стена, на която беше написана думата ЛЪЖКИНЯ, лежеше на земята и ярките пламъци бавно я поглъщаха.

От гората се разнесе сподавен писък. Първоначално Емили помисли, че това е воят на сирените на пожарната кола — която със сигурност идваше насам. След това чу нов писък, ужасен и пронизителен. Тя сграбчи Спенсър за ръката.

— Ами ако това е Ариа? Къщата й е през една пресечка. Може да е минала напряко през гората за насам.

Преди Спенсър да успее да отговори, от гъстата горяща гора се появиха две фигури. Ариа . Зад нея вървеше някой друг, някой, облечен със суичър с качулка и дънки.

Момичетата заобиколиха Ариа.

— Добре съм — каза бързо тя. После махна с ръка към човека, който се беше появил заедно с нея. Той лежеше на тревата, свит в ембрионална поза. — Един голям дънер го беше затиснал. Трябваше да го повдигна и да го избутам в дерето.