Сесили Зигесар - Интригантката

— Здравей.

— Слушай, трябва да бързам. Исках само да ти кажа, че дадох ролята на Марджъри — каза тя бързо.

— Имаш предвид Серена — каза Дан, изтърсвайки пепелта от цигарата си, след което дръпна отново.

— Не, имам предвид Марджъри.

Дан издиша и стисна телефона.

— Чакай малко, за какво говориш? За Марджъри с червената коса и дъвката?

— Да, точно така. Не съм им объркала имената — спокойно и търпеливо отговори тя.

— Но тя беше ужасна, не можеш да я използваш — настоя Дан.

— Ами хареса ми това, че е ужасна. Малко е грубовата, но това ще е от полза за филма, нали разбираш? Не е това, което очакваш?

— Определено не — подигра се Дан. — Виж, наистина смятам, че грешиш. Серена беше върхът. Не разбирам защо не я искаш. Беше чудесна.

— Е, все пак аз съм режисьорът и това е моят избор. И избрах Марджъри. Ясно? — на Ванеса определено не й се слушаше колко прекрасна е Серена. — Плюс това продължавам да дочувам разни истории за Серена. Не смятам, че можем да разчитаме на нея.

Ванеса беше сигурна, че всичко чуто е абсолютно невярно, но нямаше нищо лошо да го спомене на Дан.

— Какво имаш предвид? Какви истории?

— Ами, че произвежда собствена дрога, наречена С, и че е хванала някакви страшни венерически болести. Хич не ми се занимава с това — добави Ванеса.

— Къде чу това? — попита Дан.

— Имам си източници.

Автобус профуча на път за Манастирите. От едната му страна имаше огромна снимка на пъпче. Или пък беше рана от куршум? От едната страна на плаката с момичешки почерк и сини букви беше изписано името „Серена“.

Ванеса се загледа след автобуса. Полудяваше ли? Или Серена беше наистина навсякъде? Всяка част от нея?

— Просто не смятам, че е подходяща за нас — каза тя с надеждата, че Дан ще се успокои, ако чуе думата нас, защото това беше техният филм, не нейният.

— Добре — студено каза той.

— Та, ще дойдеш ли с мен и Руби в Бруклин в петък? — попита Ванеса, нетърпелива да смени темата.

— Не, не мисля. Айде — каза той и нервно захвърли телефона в черната си куриерска чанта.

Сутринта сестра му Джени беше нахлула в стаята му с кървясали очи и ръце, покрити с черно мастило, и беше оставила покана за онова глупаво парти за соколите на пода до леглото му. Дори си беше позволил да си помисли да заведе Серена на проклетото парти, след като щяха да си партнират във филм. Сега тази мечта отиде по дяволите.

Дан не можеше да повярва. Единственият му шанс да опознае Серена беше провален от Ванеса в жалкия й опит да упражни артистичния си лиценз в правенето на най-лошия филм за всички времена. Още по-невероятно беше, че Ванеса, кралицата на бунтарските сцени, се беше унизила да разпространява слухове за момиче, което дори не познава. Може би „Констънс“ най-накрая й бе влязъл под кожата.

О, не бъди лигльо. Слуховете са секси. Слуховете са добри. Не всеки клюкарства, а би трябвало!

На светофара точно пред него спря автобус. Първото нещо, което Дан забеляза, беше името на Серена. Беше написано в синьо, с женски почерк на огромен черно-бял плакат на нещо. Което приличаше на розова пъпка. Беше красиво.

Джени приличаше на зомби в четвъртък, понеже не беше спала цяла нощ, но поканите за партито Целувка по устните бяха готови. Сега и тя, и брат й, имаха покана.

Умираше от глад, защото беше вечеряла само един банан и един портокал. Даже беше пропуснала любимата си кифла с шоколад. Така че на обяд тя грабна два сандвича със сирене и две млекца с вкус на кафе, отнесе угощението си в столовата и се огледа за място. Докато хапваше, трябваше да напише домашното, което беше пропуснала предната вечер.

Избра си маса пред огледалната стена в края на столовата. Никое от момичетата не искаше да се храни там, защото стената ги караше да се чувстват дебели, така че масата беше винаги свободна. Джени постави подноса си и тъкмо преди да започне да се тъпче, забеляза бележка, залепена на огледалото.

Започна да търси химикалка в раницата си. След като намери, записа името си на листа — то беше първо! — после седна пред отрупания поднос с храна, а сърцето й щеше да изскочи. Животът беше изпълнен с чудеса. А ставаше все по-хубаво.

По-чудесното беше, че самата Серена ван дер Удсен се измъкна от опашката и се запъти към нея с поднос в ръка. Наистина ли Серена щеше да седне с нея? Лично?

Джени вдиша и издиша дълбоко.

— Здравей — каза Серена и постави подноса си на масата.

Боже, колко красива беше. Косата й беше с бледозлатист цвят, който повечето от момичетата в „Констънс“ се опитваха да постигнат с часове, прекарани във фризьорския салон на последния етаж на Бъргдорф Гудман. Но цветът на косата на Серена беше естествен, това лесно се забелязваше.