Сесили Зигесар: Знаете, че ме обичате

Какво правеше тя с Дан?

Бяха се срещнали преди няколко седмици на кастинг за филм, режисиран от Ванеса Абрамс, съученичка на Серена и приятелка на Дан. Серена не получи ролята и Дан почти беше изгубил надежда, че ще я види отново, когато те се срещнаха пак в един бар в Бруклин. Оттогава се бяха виждали няколко пъти, а и бяха говорили по телефона, но това си беше първата им истинска среща.

Серена се беше върнала в града миналия месец, след като я бяха изритали от пансиона. В началото тя беше очарована от факта, че си е у дома, но след това откри, че Блеър Уолдорф и всичките й приятели не искат вече да дружат с нея. Тя и до този момент не разбираше кое у нея е толкова ужасно, че да заслужава това пренебрежение. Вярно е, че не беше поддържала контакт с повечето от тях, и може би беше леко попрекалила с хвалбите колко забавно е било в Европа през изминалото лято. Всъщност толкова забавно, че не успя да се върне навреме за започване на учебната година в академията „Хановер“ в Ню Хампшир и училището отказа да си я вземе обратно.

Старото й училище „Констънс Билард“ беше по-склонно на компромиси, но само училището, момичетата — не. Така че Серена вече нямаше и един-единствен приятел в Ню Йорк и беше очарована и доволна, че срещна Дан. Беше й забавно да се запознае с някой, който е толкова различен от нея.

Дан чувстваше нужда да се ощипе всеки път, когато погледнеше в дълбоките сини очи на Серена. Той беше влюбен в нея още откакто я видя за първи път на едно парти в девети клас, и се надяваше, че сега, две и половина години по-късно, тя също се влюбва в него.

— Хайде да си поръчаме най-големите мелби в менюто и да си ги сменим по средата, за да не се отегчим от вкуса — предложи Серена.

Тя си взе тройна ментова мелба с повече шоколадов сироп, а той кафеен бананов сплит. Можеше да яде всичко, което съдържа кафе или тютюн.

— Е, става ли за четене? — попита тя, сочейки стърчащата от джоба на палтото му книга.

Книгата се казваше „Без изход“, от Жан-Пол Сартр — екзистенциална история за неудачници в чистилището.

— Аха, малко е забавна и леко депресираща. Но пък има много истина в нея, или поне така мисля — отговори той.

— За какво се разказва?

— За ада.

— Уау. Винаги ли четеш такива книги? — засмя се тя.

— Какви? — запита Дан, като извади едно ледче и го постави в устата си.

— Ами за ада — уточни тя.

— Не, не винаги — тъкмо беше свършил със „Страданията на младия Вертер“, която беше за любовта… и ада.

Дан обичаше да се възприема като изтормозена душа. Предпочиташе романи, пиеси и книги с поезия, които разкриваха трагичната абсурдност на живота. А и те бяха прекрасно допълнение към кофеина и цигарите.

— На мен ми е трудно да чета — призна си Серена.

Мелбите им пристигнаха и те едва се виждаха от огромното количество сладолед. Серена загреба доста голяма хапка от своя и Дан се загледа в дългата извивка на китката й, в изваяния мускул на ръката й и в златното великолепие на бледорусата й коса. Тя щеше да се освини с неприлично огромната мелба, но дори тогава щеше да е неговата богиня.

— Искам да кажа, естествено, че мога да чета, но имам проблем с вниманието. Съзнанието ми се рее и си мисля за това как ще прекарам вечерта или за нещо, което трябва да си купя от дрогерията, или пък за нещо смешно, което се е случило преди, да кажем, една година. — Тя преглътна поредната хапка сладолед, загледа се в разбиращите кафяви очи на Дан и тъжно добави: — Мисля, че ми липсва тази част от мозъка, която помага за концентрацията.

Това бе нещото, което Дан обожаваше в Серена — имаше дарбата да е тъжна и щастлива едновременно. Тя беше като самотен ангел, бродещ по земята, щастлив заради способността си да лети и нещастен от факта, че е самотен. Серена превръщаше обикновените неща в необикновени.

Ръцете на Дан трепереха, когато отряза връхчето на залятия с шоколад банан и го налапа в мълчание. Искаше му се да й каже, че би й чел на глас, че би направил всичко за нея. В това време кафееният сладолед се топеше и преливаше от купичката му, но той просто се опитваше да усмири сърцето си.

— Аз имах страхотен учител по английски миналата година в „Ривърсайд“. Той ни научи как да запомним прочетеното, като четем по-малко и се наслаждаваме на думите — каза Дан, когато най-накрая се поуспокои.

Серена обожаваше начина, по които се изразява Дан. Начинът, по които казваше нещата, я караше да ги запомня. Тя се усмихна и облиза устни:

— Да се наслаждавам на думите — повтори и ъгълчетата на устните й се извиха в усмивка.