Катрин Стоун - Пламък и лед

Поведоха разговор за финансовия пазар, за коефициенти на печалба и дали Антъни Ройс е оптимистично настроен въпреки нестабилността на индекса „Дау Джонс“.

Атмосферата в полицейската каравана се разведри, колегите на Лукас вече бяха по-оптимистично настроени. Започваха да вярват, че и този път той ще излезе победител.

Знаеха обаче, че кризата няма да приключи толкова бързо. Въпреки че бяха обнадеждени, полицаят, на когото Лукас бе подал бележката за куклите Барби, побърза да изпрати по електронната поща запитване до главната сестра на отделението.

Все пак всички дишаха по-леко.

Докато разговаряше с човека, който от съпруг, тормозещ семейството си, се бе превърнал в опасен престъпник, Лукас усещаше как кръвта във вените му се вледенява… как се преобразява в безмилостен злодей, дебнещ жертвата си.

Погледна часовника си — небрежен жест, сякаш искаше да провери за колко време е успял да сломи съпротивата на безумеца.

Часът беше 3.13. Убиецът, наречен Казанова, се готвеше да извърши поредното си пъклено деяние, а Лукас Хънтър беше безпомощен да му попречи. Ала усещаше, долавяше безпокойството и ненаситната му похот.

Позволи на злото да нахлуе в него, да го изпълни и да го смрази, защото така трябваше. Трябваше да задържи усещането колкото е възможно по-дълго, въпреки че от ужас сърцето му преставаше да бие, а ледените нокти на страха сякаш разкъсваха душата му.

През тази зимна нощ злото го напусна по-бързо от всякога, ала на него му се стори, че гневът и болката са го сковавали цяла вечност. Когато вледеняващото зловещо присъствие се оттегли, Лукас се приближи до прозореца. На онези, които го наблюдаваха, походката му напомни на грациозната и същевременно заплашителна походка на хищник, обитаващ джунглата.

Тласкаше го странно безпокойство, внезапен и непреодолим импулс, който той не можеше да пренебрегне. Сякаш изпитваше необходимост… не, желание да впери поглед в непрогледния мрак на мразовитата нощ.

Ала мракът не беше пуст — отвън стоеше жената с тюркоазното палто и смешните ръкавици, а леденият вятър безмилостно развяваше червеникавата й коса.

„През цялото време ли е била там?“ — изумено се запита Лукас. Зъзнела, е в студа, изоставена от колегите си, защото е повярвала на обещанието му.

Повярвала е на лъжливото му обещание и чака сред ледения мрак, за да вземе уговореното интервю.

Лукас мислено прокле смътния импулс, който го бе накарал да погледне навън, както и непреодолимото желание да излезе в тъмата, сякаш жената с огнената коса го привличаше като магнит.

Но действителността, по-сурова и вледеняваща от януарската нощ, го възпря. Той прошепна едва чуто:

— Върви си, момиче с детски ръкавички! Бягай далеч оттук!

В продължение на два часа Антъни Ройс говори почти непрекъснато, като палеше цигара от цигара. Възхваляваше прозорливостта и уменията си и предричаше, че в скоро време ще бъде всепризнат финансов гений.

Самохвалната му тирада до смърт отегчи полицаите в караваната, но Лукас Хънтър го слушаше с неотслабващо внимание. Знаеше, че ще настъпи момент, в който Ройс ще осъзнае действителността, и трябваше да бъде подготвен.

Този момент настъпи малко преди зазоряване.

— Лукас? — извика Антъни. Вече не беше самоувереният борсов посредник, а човек, обзет от паника и чувство за клаустрофобия, който внезапно се е озовал в реалния свят и отчаяно се пита какво прави в болнична стая, заобиколен от циврещи момиченца, вместо да е в кабинета си и да сключва сделки за милиарди долари, както подобава на един финансов гений.

— Чувам те, Антъни — спокойно отвърна Лукас. — Какво искаш?

— Измъкни ме от шибаната болница!

— Дадено. Само отвори вратата.

— Как не! Нали веднага ще ме арестуват!

— Няма друг начин.

Полицаите в караваната се втренчиха в Лукас, смаяни от непреклонността му. Беше известен със склонността си да нарушава установените правила, а сега, когато нещата вървяха като по мед и масло, постъпваше непредсказуемо. Логично и съвсем допустимо бе да излъже престъпника в името на освобождаването на заложничките.

Но по причини, известни само на него, лейтенантът бе предпочел да бъде откровен.

— Забрави ли, че имам граната? — попита Ройс, възвърнал за миг самоувереността си. Същия въпрос биха задали и полицейските служители… стига да имаха тази смелост.

— Не съм забравил, Антъни. Но дежурството ми свършва. Всъщност заместникът ми е вече тук — най-безцеремонно излъга Лукас. — Уморен съм, копнея да се прибера у дома. Оставям нещата в неговите ръце…