Лора Лей - Да изкушиш звяра

Калън въздъхна леко, а ръцете му галеха раменете и гърба й. Целуна я по челото, една нежна ласка на съжаление и копнеж.

— Хайде, да си вземем душ и да закусим. След това трябва да се свържа с останалите. Скоро всичко ще свърши, Меринъс. Тогава, може би, ще можем да създадем един по-добър живот за себе си.

Тя преглътна тежко, борейки се със страховете и мъката си. Не бе имала достатъчно време с него. Време, което да запази в спомените си, в случай, че се случи най-лошото. Не бе глупачка — знаеше, че пред тях има много опасности. Бе наясно с тях още от самото начало.

Калън се надигна от леглото, издърпа я и целуна върха на главата й още веднъж.

— Напред към банята. Аз ще използвам другата или няма да мога да държа ръцете си далеч от теб — той я побутна към вратата. — Върви. Докато слезеш долу вече ще закусвам.

— Ами ако те изпреваря? — попита тя лукаво.

Той й хвърли поглед, който ясно показваше, че се съмнява в това. Меринъс присви очи към него. Щеше да му покаже! Повдигна рамене, но не каза нищо и тръгна към банята, последвана от снизходителния му смях.

Меринъс го изпревари. Тя се засмя, докато минаваше покрай другата баня и чу, че Калън все още е под душа. Сигурно се бе забавил с влизането, което означаваше, че е правил нещо, преди да започне. Тя се намръщи. Трябваше да се научи да се държи малко по-учтиво.

Облечена в чифт влажни от пот панталони и една от неговите огромни ризи, Меринъс се запъти към кухнята. Можеше поне да получи закуска. Беше гладна, а сутрешното слънце започваше да свети ярко от външната страна на тежките завеси, покриващи всички прозорци.

Завладя я миг на паника при мисълта за предстоящия ден. Нямаше да е лесно да остави Калън да се изправи пред света, за да оповести кой и какъв е. Знаеше как цени уединението си и спокойствието, което бе намерил, когато не го преследваха. А след днешния ден никога повече нямаше да изпита това.

Меринъс светна лампата, когато влезе в кухнята, за да прогони тъмните сенки в стаята, след това се закова на място. Сърцето й подскочи от страх при вида на човека, пред себе си. Но това, което я ужаси най-много, бе пистолетът, насочен към стомаха й, и горещата ярост, която сякаш трептеше с жестоки пламъци в тъмните очи.

— Знаех си, че ще те доведе тук — ухили се мазно Дейън, а красивото му лице се изкриви от ужасяваща ярост, когато се приближи към младата жена. — Той си мисли, че никой не предполага за това място, но греши. Знам, че идва тук, за да се скрие и че ще доведе и теб.

Меринъс го наблюдаваше как приближава и отстъпи назад, докато не влязоха в свързаната с кухнята всекидневна. Тя се молеше да успее да доведе Дейън до място, където Калън щеше да може да скочи върху него, когато слезеше на долния етаж.

— Искаш ли да умреш, пачавро? — попита с презрителна усмивка Дейън.

Меринъс поклати глава отчаяно, гледайки нервно към пистолета.

— Заплодена ли си вече? Огнестрелните рани болят наистина много, курво, и ще убият отвратителното нещо, което сигурно вече носиш вътре в себе си.

Меринъс инстинктивно покри корема си с ръце, просто не бе способна да се сдържи. Очите му демонстративно проследиха движението.

— Моля те… — прошепна тя. — Не го прави, Дейън. Калън ще те убие, заради това.

Той се изсмя презрително.

— Скъпа моя, Калън също ще умре. Няма да му позволя да разруши всичко, върху което съм работил откакто избягахме от онези проклети лаборатории.

Меринъс преглътна мъчително. Можеше да усети страха, барабанящ във вените й едновременно с учестения ритъм на сърцето й. Гърдите й се стегнаха, докато се бореше да се отърси от паниката, да намери начин да мисли трезво и да помогне на Калън. Господи, това щеше да го убие. Дейън бе от неговото семейство.

— Калън рискува живота си, за да те спаси и да скрие теб и останалите — задъхано каза Меринъс. — Как можа да го предадеш по този начин?

Младата жена не можеше да разбере дълбочината на злото, което караше Дейън да прави това.

— Защото той ни предаде — гласът му се повиши от ярост, а мъжът пред нея дори не го осъзна. Меринъс се молеше Калън да го чуе. — Той ще се покаже пред обществеността и останалите ще го последват като глупави деца, каквито са все още. Сякаш той е крал. Сякаш последната дума е негова. Калън не знае какво прави. Казах това на онази глупава кучка Мария, но тя не ме послуша. Така че трябваше да умре, заради това. Тя почти го убеди миналата година. Аз няма да му позволя да го направи. Няма да му позволя да унищожи всичко по този начин.