Лора Лей - Да имаш за съсед Порода

Тя го правеше щастлив.

Лира въздъхна при мисълта и я изпълни някакво странно задоволство. Това, че го прави щастлив, не трябваше да я кара да се чувства сякаш излъчва светлина, но беше така. И я караше да иска да готви. Нещо наистина невероятно. Нещо, което щеше да накара онази частица объркано щастие, да изпълни очите му отново.

Лира имаше храна. Най-накрая. Миналата вечер й бе отнело часове да убеди Тарик да накара някого да им достави основните хранителни продукти, както и малко истинска храна, вместо онези боклуци, които той приготвяше в микровълновата фурна всеки ден.

Гадост. Отвратителни неща.

Лира поклати глава, изправи се от леглото и взе нощницата и халата си, пренебрегвайки болезненото усещане между бедрата си. Това и пулса на желанието. Имаше чувството, че с или без разгонване, можеше да забрави, че откликът й към Тарик ще изчезне някога. Той я бе накарал да се навлажни още първия път, когато спря очите си върху него, и имаше предчувствие, че ще бъде така и на смъртното си легло.

Младата жена излезе от спалнята, спусна се по стъпалата бързо към широкото фоайе и зави към кухнята.

Тогава спря рязко. Очите й се разшириха, ужас връхлетя тялото й, а коленете й омекнаха.

— Виж ти, изглежда Тарик си е взел малка половинка — каза подигравателно неканеният гост и оръжието му се насочи към сърцето й. — Обзалагам се, че Съветът ще се забавлява много с тази. След като отстраним нейното Лъвче, разбира се. Единствената добра Котка е мъртвата Котка.

Лира се обърна, за да побегне, но се блъсна в твърдото тяло, което блокираше пътя й. Допирът изпрати болка, която прониза нервните й окончания, карайки я да се задъха от шок и да се отдръпне от втория нападател.

Сега какво? Дишайки тежко, младата жена се опитваше да сдържи страха си. Очите й се разшириха, когато силни ръце я изтикаха към кухненския стол.

— Той ще ви убие. — Тя притисна ръце до тялото си, опитвайки се да мисли, да намери начин да избяга, за да предупреди Тарик.

— Може да опита. Ще се провали. Бяхме много внимателни този път. Той дори няма да бъде в състояние да ни подуши — отговори й злобно нападателят. По-високият от двамата мъже се загледа в нея любопитно, като задържа оръжието си насочено към главата й. — Е, кажи ми, какво е да те чука едно животно?

Лира преглътна тежко.

— Питай жена си.

Мъжът изсумтя и се ухили подигравателно.

— Няма значение — сви рамене той. — Учените ще разберат отговора.

Тя трябваше да предупреди Тарик.

Погледът й трепна към входа на кухнята. Той щеше да приключи скоро с банята си и да слезе по стълбите, без да подозира за опасността, която го очаква. Без да може да помирише заплахата.

Лира отново преглътна трудно.

Съветът го бяха измъчвали през по-голяма част от живота му, бяха го третирали като животно, бяха му отказали радостта дори от най-дребните човешки наслади.

Той никога не бе ял домашно изпечен хляб. Никога не бе пил истинско кафе. Не знаеше как се готви, но от онова, което братята й й бяха казали, много от лабораториите на Породите са били бърлоги, затънали в мръсотия, напълно занемарени. И все пак Тарик поддържаше дома си блестящ, почистен от прах и събуваше ботушите си пред вратата. Човек, който знае как да обича, въпреки ужасите, които бе познал.

А сега тези двамата мислеха да я използват, за да го убият?

Тя не можеше, не би го позволила.

Сега той принадлежеше на нея. Той беше нейното сърце, нейната душа, и тя не можеше да си представи живота без него. Щеше да умре без него.

Мисли, Лира. Очите й се стрелкаха около нея, докато двамата мъже я наблюдаваха внимателно. Предупреди го. Как би могла да го предупредиш…

Миризма. Тарик можеше да помирише възбуда. Можеше да помирише страх.

Вместо да потиска ужаса, който бушуваше вътре в нея, ужаса, който парализираше разума й, Лира го освободи. Трябваше да го предупреди…

Тарик излезе от душа, подсуши се енергично, нахлузи чифт спортни панталони и тръгна към вратата, за да каже на Лира, че банята вече е свободна.

Влезе в спалнята и се намръщи към празното легло за една дълга секунда, преди главата му да се надигне бавно. Нова, натрапчива миризма изпълни ноздрите му.

Страх.

Той можеше да го подуши — остър и предупредителен, носещ меката следа от уникалния аромат на Лира. Но нямаше нищо друго. Нямаше друга миризма, която да се носи през вратата на спалнята, за да му даде представа за това какво го чака на долния етаж.

Лира беше негова половинка и той някак усещаше опасността, която я заобикаляше и пулсираше във въздуха.