Лора Лей - Да обичаш Порода

Ели каза, че й е дала хормонално лекарство за предотвратяване на забременяване, и не я бе излъгала. Хармъни можеше да подуши лъжата от една миля. Можеше да я разчете, дори у Джонас, но докторката не я бе измамила.

Добре. Тя изправи рамене. Шест месеца. Можеше да се справи. И след това щеше да бъде свободна. Свободна от Джонас и от Ланс.

Не обърна внимание на съжалението, което я прободе при мисълта някога да се освободи от Ланс. Това не е емоция, увери се тя, беше мисълта да изгуби нещо, което никога не бе имала и на което винаги се бе възхищавала. Топлината. Насладата от докосването. Това щеше да й липсва.

Не човекът. Никога човекът.

Хармъни спря водата, извади запушалката за отцеждане на ваната и внимателно се изправи. Все още беше слаба, но скоро щеше да се оправи. Бездействието и липсата на храна предизвикваше това, не нещо сериозно.

Дръпна кърпата от главата си и разклати косата си, след което се насочи към плота и чантата, оставена там. Гласът на Ели съдържаше малко презрение, когато заговори за лосионите вътре. Лосион, продукти за коса, гримове, масла и инструментите, необходими да се поддържа всеки сантиметър от тялото й чист, мек и нежно ароматизиран.

Не както беше през първата година след бягството й. Кожата й бе суха и люспеста, мръсотията от лабораториите се бе задържала по нея, привличаща всеки Койот, изпратен да я търси. Тогава да я преследват беше лесно. Гладна, живееща на нерви и останките от храна, които успяваше да отмъкне, Смъртта бе близо до това да се поддаде на собствената си участ.

Но вече не.

Един час по-късно, Хармъни разтърси сухата си коса около раменете си и почувства как гъстите копринени кичури погалиха сатенено меката кожа. Тя блестеше от живот, а финият аромат на утринна роса на лосиона й се смеси с уханието на Ланс, останало по тялото й.

Хармъни вече не беше мършавото, мръсно животно, прибрано от улиците и довлечено в света на живите. Когато убиваше, беше Смъртта. Тъмна сянка на отмъщението, неудържима в решителността си. Като жена беше Хармъни. Спокойна. Хладнокръвна. И щеше да преживее това.

Може би.

Единствената полза от хормоналната терапия бе предпазването от забременяване, помисли си Хармъни, когато нощта се спусна над къщата на Ланс. Защото със сигурност не помагаше за възбудата.

Е, нямаше болка. Хармъни усещаше надигащия се вътре в нея глад, но без нажежените до бяло пламъци, експлодиращи при болезненото осъзнаване на нуждата. Но страдаше. Беше влажна. И не искаше нищо друго, освен да оближе Ланс от главата до петите.

Седейки в отворената всекидневна, Хармъни се опитваше да задържи вниманието си на новинарската програма, вървяща по широкоекранния телевизор, окачен на стената срещу тях. Стоеше с кръстосани крака на един от широките, удобни столове и докато работеше върху ноктите си, можеше да види Ланс с крайчеца на окото си.

Той се бе отпуснал назад в ъгъла на дивана. Голяма възглавница почиваше зад гърба му, а в ръката му беше дистанционното управление.

Позицията даваше на Хармъни предимството да вижда всяка твърда мускулна линия по тялото му. Дългите мощни крака бяха обути в дънки, които не можеха да скрият добре оформения мускул под тях. Ланс се размърда и се протегна по-удобно, привличайки вниманието й към бедрата му, когато те се свиха. Нямаше работа там, не можеше да позволи на очите си да се отклонят към това място, защото беше невъзможно да задържи погледа си далеч от твърдата издутина между тях.

А той беше твърд. Ерекцията му беше като дебело копие под дънките, достигащо долната част на корема му. Хармъни премести поглед обратно към телевизора, но момчешкия чар на привлекателния новинар нямаше нищо общо с неподправеното земно привличане, което излъчваше Ланс.

След секунди очите й се преместиха обратно към изкушаващото тяло, изтегнато на дивана.

Ланс изглеждаше полузаспал. Отпуснат, със сънливи очи. Незаплашителен. Беше трудно за вярване, че това е същия човек, на когото бе позволила да я закопчае и да запуши устата й. Мъжът, който я държеше за колана, панталоните й около бедрата, и чукащ я като обезумял.

Вагината й се сви при спомена. Хармъни усети как влагата между бедрата й се увеличи, а зърната й започват да се притискат по-силно към широката, светлокафява памучна риза, която носеше, съчетана с широко долнище на пижама.

Ако останеше в стаята още малко, накрая щеше да пълзи по тялото му като котката, каквато я бе нарекъл той. И нямаше ли да се чувства добре? Да гали тялото му, да оближе всеки прекрасен сантиметър от мъжката плът…