Сара Шепард - Издирва се

И те започнаха да се хранят, без да се хвалят с постиженията си, без да си отправят завоалирани обиди. Най-накрая Спенсър се сети какво става. Те просто се държаха… нормално . Може би точно така се държаха повечето семейства.

Спенсър нави спагетите около вилицата си и лапна големия сочен залък. Добре де, може това да не е точно семейството, за което беше мечтала. Може би накрая родителите им няма отново да се съберат и баща й ще остане да живее в къщата под наем накрая на града. Но ако можеха просто да говорят за всичко — ако наистина се интересуваха един от друг — то тогава промяната щеше да е за добро.

Когато госпожа Хейстингс донесе купички със сладолед и четири лъжици, Мелиса побутна с крак Спенсър под масата.

— Искаш ли да ми дойдеш на гости във Филаделфия през уикенда? — прошепна тя. — Откриха цял куп нови яки клубове и ресторанти.

— Наистина ли? — попита Спенсър. Мелиса никога досега не я беше канила в къщата си.

— Да — кимна Мелиса. — Имам стая за гости. Дори ще ти позволя да ми пренаредиш книгите в библиотеката. — Тя й намигна. — Може да ги подредиш по цвят и размер, вместо по азбучен ред.

— Готово — отвърна Спенсър и се захили.

Бузите на Мелиса леко се зачервиха, сякаш наистина беше щастлива. Топлото усещане в стомаха на Спенсър се разрастваше. Само допреди няколко седмици тя имаше две сестри. Сега имаше само една. Но може би Мелиса беше единствената сестра, от която някога беше имала нужда. Може би Мелиса беше точно сестрата, която Спенсър винаги бе искала… а Спенсър можеше да бъде тази сестра за Мелиса.

Може би трябваше да си дадат една на друга втори шанс.

Вместо веднага да се прибере у дома от болницата, Емили зави по Гошън роуд. Това бе един неравен, живописен път, който минаваше покрай няколко кравеферми, криволичеща каменна стена от Войната за независимост и едно огромно имение с три гаража и собствена хеликоптерна площадка.

Накрая стигна до желязната ограда на гробището Свети Василий. Смрачаваше се бързо, но портите все още бяха отворени, а на паркинга имаше няколко коли. Емили паркира до един джип либърти и угаси двигателя. Остана за миг вътре, дишайки неспокойно. След това бръкна в жабката и измъкна една найлонова торбичка.

Маратонките й потънаха в мократа мека трева между гробовете. На много от тях бяха оставени свежи цветя и американски знамена. Емили бързо стигна до надгробния камък, който търсеше. Той се гушеше между две борови дървета. Алисън Лорън Дилорентис , пишеше на гроба. Беше изненадана, че все още е там, след като семейството беше напуснало Роузууд завинаги. Освен това тук всъщност не почиваше Али, а Кортни.

Емили прокара пръст по голямата буква А. Смяташе, че познава Али по-добре от останалите. Но въпреки това не усети, че момичето, което беше целунала, не е онази Али отпреди години. Тя беше толкова заслепена от любовта. Дори днес голяма част от нея не можеше да повярва на случилото се. Не можеше да приеме, че момичето, което се беше върнало при тях, не е онази Али, която беше познавала преди — и че онази Али, която беше познавала, изобщо не е истинската Али.

Емили коленичи до гроба на Али и бръкна в найлоновата торбичка. Лъскавото кожено портмоне изскърца в ръцете й. Беше го натъпкала със снимки и бележки от Али до такава степен, че се беше издуло и ципът му едва се бе затворил. Тя въздъхна и погали буквата Е. Али го беше подарила на Емили след часа по френски в шести клас.

— Pour vous, de moi 5 5 За теб, от мен (фр.) — Б.пр. — беше казала тя.

— По какъв повод? — попита Емили.

— Без повод. — Али се бутна в нея. — Просто се надявам Емили Фийлдс да си остане най-добрата ми приятелка завинаги.

Емили почти чуваше гласа на Али на фона на свирещия вятър. Тя започна да копае дупка в земята до гроба. Пръстта се наби под ноктите й и окаля дланите й, но тя продължи да копае, докато дупката не стана почти фут. После си пое дълбоко дъх и пусна портмонето вътре. Дано този път си останеше заровено. Тук му беше мястото — както и на снимките, и бележките. Това беше малката „Капсула на времето“ на Емили, нещо, което щеше завинаги да символизира нейното приятелство с Али. Стената в стаята й изглеждаше толкова гола без всичките снимки, но тя трябваше да я покрие с нови спомени. Хубаво щеше да е те да включват Ариа, Спенсър и Хана.

— Сбогом, Али — прошепна тихо Емили. Листата зашумяха. По съседната улица мина кола и фаровете й осветиха дърветата. Тя тъкмо се канеше да си тръгва, когато чу друг шум. Спря се. Заприлича й на кискане.