Сара Шепард - Издирва се

— Прибирам се у дома, но нещата между нас ще се променят. Никакви по-свободни правила. Никакво затваряне на очите. Трябва ти вечерен час и ограничения, освен това трябва да си поговорим за някои неща. Като например как някой се е опитал да те вкара в психиатрия. Или как някаква луда приятелка се опитва да те убие. Става ли?

Хана усети буца в гърлото си.

— Става. — Поне веднъж в живота си майка й беше казала точно онова, което Хана очакваше да чуе. След това нещата се развиха много бързо. Майка й оставаше, Хана оставаше, а Том, Изабел и Кейт трябваше да си идат. Търсенето на нов дом започна още същия уикенд, но очевидно Кейт беше решила да се прави на примадона и отхвърляше всяка къща, която оглеждаха. И тъй като процесът продължи твърде дълго, наложи се те да се преместят в някакъв апартамент в Източен Холис, най-хипарската, най-занемарена част от Роузууд, докато продължат да си търсят дом.

Една руса опашка в другия край на кафенето привлече погледа на Хана. Наоми, Райли и Кейт влязоха, настаниха се на една от масите, които се намираха най-близо до входа и се усмихнаха гадно на Хана. Смотанячка , произнесе безгласно Наоми. Кучка , не закъсня Райли.

Не че на Хана й пукаше. Мина повече от месец, откакто Хана изгуби статута си на кралица в училище, а нито едно от нещата, от които се страхуваше, не се беше случило. Не си върна изгубените килограми. Когато се събуди, на зъбите й нямаше шини и те въобще не бяха почернели и криви. Всъщност тя дори леко отслабна, след като вече не се налагаше да се притеснява непрекъснато, че някое момиче ще й отнеме властта. Кожата й блестеше, косата й сияеше. Момчетата от другите училища продължаваха да се обръщат след нея в „Рив Гош“, а Саша от „Отър“ продължаваше да й запазва разни дрешки. В края на краищата Хана започна да се пита дали популярността я беше направила красива, или нещо много по-дълбоко. Може пък тя наистина да беше великолепната Хана Мерин.

След като удари последният звънец, всички започнаха да излизат от стаите. Сърцето на Хана се сви, когато забеляза едно високо, тъмнокосо момче, което вървеше само към крилото по изобразително изкуство. Майк.

Тя завъртя полупразната си чаша между дланите, после се изправи и тръгна през кафенето.

— При училищния психиатър ли отиваш, Психо? — подигра й се Кейт, когато мина покрай нея.

Майк я гледаше, докато се приближаваше към него. Черната му коса беше пригладена с мус и на лицето му се изписа симпатична, несигурна усмивка. Преди да успее да каже нещо, Хана се приближи до него и отривисто го целуна по устата. После го прегърна и Майк побърза да направи същото. Някой подсвирна.

Двамата се разделиха, дишайки тежко. Майк я погледна в очите.

— Ъ-ъ-ъ… здрасти!

— Ти си здрасти — прошепна Хана.

В деня, когато Хана се върна в Роузууд от Поконос, тя отиде право в дома на семейство Монтгомъри и попита Майк дали ще я приеме отново. За щастие, Майк й прости за това, че го заряза — въпреки че добави:

— Ще трябва да ми се реваншираш. Мисля, че заслужавам някой друг стриптийз, нали?

Тя се наведе и отново го целуна. Телефонът му иззвъня.

— Запомни си мисълта — каза той и залепи телефона за ухото си, без да поздрави. Само каза няколко пъти „добре“. Когато затвори, лицето му беше пребледняло.

— Какво има? — попита Хана.

Майк погледна към другия край на кафенето и потърси с очи Ариа.

— Татко се обади — извика й той. — Мередит ражда.

Ариа помоли приятелките си да отидат с нея в роузуудската болница и сега четирите, заедно с Майк, седяха в чакалнята пред родилното отделение. Беше минал един час, откакто за последен път бяха получили някаква информация; бяха изчели целия запас на болницата от списания „Глемър“, „Воуг“, „Коли&шофьори“ и „Добрата домакиня“ и бяха свалили поне стотина парчета на айфоните си. Байрън беше в залата за раждания, преминавайки през познатото „ще ставам отново баща“. Струваше й се повече от странно да вижда баща си толкова ошашавен от раждането. Оказа се, че при раждането и на Ариа, и на Майк, Байрън припаднал още при първата кръв, която видял, и прекарал остатъка от вечерта в спешното на системи, които да поддържат кръвното му налягане.

Ариа погледна към невзрачния пустинен пейзаж в другия край на чакалнята и въздъхна.

— Добре ли си? — попита я Емили.

— Да — отвърна Ариа. — Само че умирам за сън.

Емили я погледна загрижено. Но Ариа беше съвсем сигурна, че няма никакъв проблем с това, колкото и необичайно да изглеждаше. В деня, след като Али се опита да ги убие, майката на Ариа й се обади. Ила плачеше, уплашена, че нещо ужасно може да се е случило на Ариа.