Сара Шепард: Опасни тайни

Щом видя момичетата, устните й се разтеглиха в хладна усмивка.

— Скъпи мои.

— Здрасти, бабо — извика Лоръл.

Възрастната жена тръгна към тях, без да разлее нито капка алкохол върху плочките на верандата. Тя огледа Лоръл от главата до петите.

— Великолепна, както обикновено. — След това се обърна към Ема и я прегърна силно. Перлената й огърлица се притисна в ключицата на момичето и Ема остана изненадана от силата на тази дребна жена.

Тя отвърна на прегръдката, вдъхвайки парфюма й с аромат на гардения. Когато бабата на Сътън се отдръпна назад, тя улови Ема за ръката и я огледа напрегнато.

— Мили боже — рече жената, поклащайки глава. — Наистина отдавна не съм идвала. Изглеждаш толкова… различно.

Ема се опита да сдържи желанието си да издърпа ръката си. Със сигурност не се стремеше да изглежда различна.

Бабата на Сътън я погледна с присвити очи.

— Дали е заради прическата? — Тя опря пръста си с перфектен маникюр върху устните си. — Дали е заради бретона? Как изобщо можеш да виждаш през него?

— Така е модерно напоследък — отвърна Ема, отмятайки бретона от очите си. Беше го оставила да порасне, защото Сътън го беше носила така, но дълбоко в себе си бе напълно съгласна с баба й.

Жената сбърчи нос недоволно.

— Двете с теб трябва да си поговорим — рече остро тя. — Чувам, че продължаваш да създаваш проблеми на вашите.

— Проблеми ли? — изписука Ема с тънък глас.

Устните на баба се свиха в тънка линия.

— Чух нещо за неотдавнашна кражба от някакъв бутик.

Гърлото на Ема пресъхна. Тя наистина беше откраднала чанта от един бутик, за да се помъчи да получи достъп до полицейското досие на Сътън — Куинлън, детективът от полицията, имаше огромна папка за Сътън с всички номера от „Играта на лъжи“, които беше погаждала на разни хора през годините.

Докато баба гледаше строго Ема, в съзнанието ми изплува един спомен: седях в стаята си и се канех да кача във Фейсбук разни снимки на отбора по тенис, когато чух гласове в дневната. Без да изпускам фотоапарата от ръката си, аз отидох на пръсти до стълбището и напрегнах слух. Като че ли баба и татко се караха, но за какво? И точно в този момент чисто новият ми цифров фотоапарат се изплъзна от ръката ми и падна със силен удар на пода.

— Сътън? — извика баща ми. Преди да успея да избягам, двамата с баба излязоха от дневната и застанаха в подножието на стълбището. Те ме гледаха точно така, както баба гледаше сега Ема.

— Това вече го обсъдихме — каза господин Мърсър, обръщайки пържолите на грила. Той си беше сложил черна престилка с щампа на свита на кълбо гърмяща змия, а прошарената му коса беше сресана назад. — Напоследък всъщност се справя много добре. Има най-високата оценка на теста по немски. Получава добри оценки и по английски и история.

— Държиш се твърде меко с нея — сопна му се баба. — Наказа ли я за това, което е направила?

Господин Мърсър като че ли увехна леко.

— Ами, да. Беше й забранено да излиза.

Баба се изсмя.

— За колко време? Един ден?

Всъщност господин Мърсър беше отменил наказанието. Всички се умълчаха и за няколко минути единствените звуци наоколо бяха цвъртенето на пържолите и песента на птичките. Ема погледна към баба Мърсър, която беше вперила поглед в сина си. Струваше й се доста странно да вижда как някой командва така господин Мърсър.

След минутка той се прокашля.

— И така, момичета, пиле или котлет?

— Пиле, ако обичаш — каза Ема, нетърпелива да смени темата. Тя седна до Лоръл в един от зелените градински столове, събрани около стъклената маса. Вратата на верандата изскърца и се отвори, пропускайки Дрейк, огромния датски дог на семейство Мърсър. Както обикновено той се отправи директно към Ема, сякаш усещаше, че момичето не се чувства удобно край него и по всякакъв начин се опитваше да я накара да го хареса. Тя колебливо протегна ръка и му позволи да я оближе. Страхът й от кучета се беше появил още когато Чоу я беше ухапал, но постепенно бе започнала да свиква с грамадното животно.

След това от къщата излезе госпожа Мърсър, стиснала в едната си ръка синьо-бяла карирана покривка за маса, а в другата блекбърито, което не спираше да звъни. Лицето й беше напрегнато, но щом видя седналите си край масата дъщери, тя се усмихна. Винаги, когато госпожа Мърсър се намираше под голямо напрежение, видът на Ема и Лоръл като че ли й оправяше настроението. Това беше нещо ново за Ема. Обикновено всичките й тъй наречени родители я гледаха с онова гладно изражение, което като че ли казваше „Къде ми е чекът?“