Сара Шепард - Опасни тайни

Ема завъртя очи.

— Аз щях да се включа. Винаги съм гледала сама сериала. Няма да ти казвам колко от приемните ми братя и сестри са ме скъсвали от подигравки заради това.

— Знаеш ли какво — рече Итън. — Какво ще кажеш някой от следващите дни са ни направим Треки маратон? Имам всичките сезони на дивиди.

— Дадено — отвърна Ема и облегна главата си на рамото му.

Итън наведе глава и я погледна. Лицето му леко се изчерви.

— А дали това Треки има някакъв шанс да те заведе на Жътварския бал?

— Мисля, че може да се уреди — отвърна престорено свенливо Ема. В съзнанието й проблесна поредното заглавие: „Сираче е поканено на Жътварския бал: Чудо!“ Откакто се помнеше, тя превръщаше почти всичко, което й се случваше, в новинарски заглавия, а това направо си плачеше за първа страница.

От известно време навсякъде се появяваха плакати за училищния Жътварски бал, които рекламираха групата, поканена за празненството, шествието на украсени платформи и, разбира се, конкурса за Кралица и Крал на Жътварския бал. Този бал беше като излязъл от някой филм, нещо, на което Ема никога не бе очаквала, че ще присъства. В главата й танцуваха образи на Итън, облечен в тъмен костюм, който я е прегърнал през кръста, докато те двамата танцуват бавен танц. Представи си роклята, която щеше да избере от гардероба на Сътън, онази шифонената, която щеше да стои страхотно на бледата й кожа и кестенявата коса. Щеше да се чувства като принцеса.

Идваше ми да я хвана и да я разтърся. Тя не знаеше ли, че Сътън Мърсър винаги си взима нова рокля за баловете?

Едно малко дете изтича покрай Ема, притисна дланите си върху стъклото, което покриваше снимките на комети, и я изтръгна от бляновете й. Тя се съсредоточи върху фотографията, пред която бе застанала — на черна дупка, заобиколена от тъмносиньо небе, осеяно с ярки звезди. Черната дупка е част от космоса, от която не може да се изплъзне нищо, дори светлината, гласеше надписът до снимката. Ема потрепери, връхлетяна внезапно от мисълта за Сътън. Там ли се намираше тя? Така ли изглеждаше задгробният живот?

Ами, не съвсем, помислих си аз.

— Добре ли си? — попита Итън и веждите му се смръщиха загрижено. — Внезапно пребледня.

— Имам нужда от малко въздух — промърмори Ема, леко замаяна.

Итън кимна и я изведе през вратата с табела ИЗХОД към кръглия двор. От него започваха шест каменни пътеки, подредени като спици на колело. В центъра му се намираше масивен старинен черен телескоп. В живия плет имаше отвор, от който започваше малка уличка, а от другата страна на пътя имаше домашен ресторант, наречен „При Педро“. По прозорците му бяха подредени шарени мексикански саксии, а от тавана висяха лампи във формата на люти чушки.

Итън и Ема седнаха на една пейка. Тя си пое дълбоко дъх няколко пъти, изпълнена с чувство за вина.

— Мислиш си за Сътън, нали? — попита я Итън, сякаш можеше да чете мислите й.

Ема го погледна.

— Може би не трябва да се целувам с момчета и да се радвам, че ще ходя на бал, когато сестра ми е мъртва.

Пръстите на Итън се свиха около нейните.

— Но не смяташ ли, че тя би искала да си щастлива?

Ема затвори очи, надявайки се, че Сътън е искала точно това. Но точно мислите за Сътън напомниха на Ема, че тя се намира в своя собствена версия на черна дупка: животът на Сътън. Ако се опиташе да избяга от него, може би щеше да умре. Дори да намерят убиеца на сестра й, Ема щеше да бъде изобличена като измамница — и какво щеше да се случи тогава? Тя си мечтаеше, че семейство Мърсър ще я приеме и приятелките на Сътън ще я посрещнат с отворени обятия, но бе напълно възможно всички да се разгневят заради това, че толкова време ги е заблуждавала.

— Искам да бъда с теб — каза тя на Итън след продължително мълчание. — Не като Сътън. Като мен. Страхувам се, че това никога няма да стане.

— Разбира се, че ще стане. — Итън улови брадичката й в шепата си. — Всичко това някой ден ще свърши. Каквото и да се случи, аз ще бъда до теб.

Ема се изпълни с толкова силна благодарност, че очите й се насълзиха. Тя се приближи до Итън, бедрото й се допря до неговото. Пеперудите отново запърхаха в стомаха й, когато се взря в езерните му очи и помириса афтършейва му с аромат на гора. Итън се наведе напред, докато устните му се не озоваха на един дъх разстояние от нейните. Тя тъкмо се канеше да го целуне, когато чу познат смях.

Ема рязко се извърна настрани.

— Това не е ли…? — Две фигури се бяха запътили към една от масите на верандата на Педро. Едната имаше руса коса и беше облечена в розов пуловер, а другата носеше торбести дънки и леко накуцваше, докато вървеше.