Сара Шепард: Опасни тайни

— Лоръл и Теър — прошепна Итън мрачно и се намръщи. — Отиде ми идеята за вечеря след това.

Лоръл отметна назад русата си коса и хвана Теър под ръка. Направи го небрежно и за миг Ема се зачуди дали сестра й наистина я е видяла. Но след това Лоръл впери поглед право в Ема. Устните й потрепнаха в съвсем лека усмивка. Тя не само знаеше, че Ема е там, но и стискаше ръката на Теър само за да я подразни.

Кучка, помислих си аз. От доста дълго време Лоръл ме ненавиждаше заради тайната ми връзка с Теър. Сигурна бях, че цяла вечност бе очаквала настъпването на този момент.

Теър също се обърна и леко махна с ръка. Ема му се усмихна в отговор, но Итън стисна покровителствено ръката й.

Тя се обърна към него.

— Виж, знам, че не го харесваш — каза тихо тя. — Но той не е опасен. Няма начин да е убил Сътън. Цяла нощ е бил в болницата, забрави ли?

Итън изглеждаше така, сякаш имаше какво още да добави по темата, но вместо това просто въздъхна.

— Да — отвърна с неохота той. — Сигурно е така. И с какво ни помага това? Имаме ли друг заподозрян?

Ема погледна към Лоръл, която я поглеждаше над ръба на менюто.

— Помниш ли, че си мислех, че Лоръл е била у Ниша в нощта, когато Сътън е изчезнала?

— Да, когато са били целия отбор по тенис — отвърна Итън, кимайки с глава.

— Ами всъщност не е била. Поне не през цялото време.

Итън рязко повдигна вежди.

— Сигурна ли си?

Пръстите на Ема забарабаниха по кованото желязо на облегалките за ръце на пейката.

— Лоръл е прибрала Теър в нощта, когато е бил блъснат от колата. Тя го е откарала в болницата. Няма как да се е намирала на две места едновременно. А щом е излъгала за това…

Итън се наведе напред и очите му проблеснаха.

— Смяташ, че е оставила Теър в болницата, а след това се е върнала в каньона, за да убие Сътън?

— Надявам се, че не. Но няма как да я изхвърля от списъка със заподозрени, ако не знам къде се е намирала в действителност. Трябва да разбера дали се е върнала в дома на Ниша или е останала навън през цялата нощ. — Тя усука около пръста си подгъва на късата черна памучна пола. — Откакто пристигнах в Тусон, прекарвам с Лоръл повече време, отколкото с който и да е друг, но въпреки това не мога напълно да я разбера. В един момент се държи толкова мило. В следващия сякаш иска да ме убие.

— Ти самата си ми казвала, че отношенията между Сътън и Лоръл изглеждат доста… обтегнати.

Ема кимна.

— Знам. Миналата седмица госпожа Мърсър разговаря с мен за това. Тя каза, че Лоръл винаги ме е ревнувала — имам предвид Сътън. — Ема поклати леко глава. Колкото по-дълго време се представяше за сестра си, толкова повече избледняваше границата, която разделяше собствената й същност и тази на Сътън.

Итън погледна към заведението, където Лоръл и Теър похапваха тортила чипс от едно панерче.

— Може би. Но поне погледнато отстрани изглежда, сякаш и Сътън е ревнувала сестра си. Все пак Лоръл е биологична дъщеря на Мърсърови. Фактът, че е осиновена, винаги е карал Сътън да се чувства някак… изгубена. Веднъж я видях в училищната библиотека да разглежда една книга по генеалогия. Изразът на лицето й… — Итън се поколеба. — Да речем, че никога преди не бях виждал Сътън Мърсър тъжна.

Внезапно се почувствах адски уязвима. Не си спомнях за това, но още щом се бях събудила в дома на Ема в Лас Вегас, аз бях почувствала дълбока, позната болка, която нямаше нищо общо с това, че бях мъртва. Винаги съм знаела, че съм осиновена, а родителите ми не спираха да ми повтарят, че съм специална, защото те ме бяха избрали за своя дъщеря. Но мисълта, че истинската ми майка не ме искаше, ме караше да се чувствам изоставена на произвола на съдбата, оставяйки завинаги в мен една празнота.

Но как беше успял Итън, когото едва познавах, да прозре в мен с такава лекота? Нима бях по-прозрачна, отколкото си мислех?

— Предполагам, че Лоръл е притежавала онова, което Сътън никога не би могла да има — биологично семейство — отвърна тихо Ема, която можеше с лекота да си представи как се е чувствала близначката й. Когато беше на пет години, нейната и на Сътън рождена майка, Беки, я беше оставила в дома на приятели… и повече не се беше върнала за нея.

Ема въздъхна дълбоко.

— Лоръл изглежда толкова гневна. Успяваше да прикрива всичко, докато Теър не се появи в стаята на Сътън и господин Мърсър не повика ченгетата да го заловят. Но след като вече си е тук, имам чувството, че тя е готова на всичко, за да го държи по-далеч от момичето, което той мисли за Сътън — и в което тя знае, че е влюбен.