Сара Шепард - Опасни тайни

— Каква беше онази поговорка? Че хората убиват за пари, любов и отмъщение? — попита Итън и потърка ръцете си при порива на хладния вятър. — Може би тя иска да се отърве от конкуренцията.

— По всичко личи, че го е постигнала. Двамата като че ли са на среща. — Ема отново погледна към терасата на ресторанта. Теър беше положил ръка върху рамото на Лоръл. Тя пъхна в устата му чипс с гуакамоле и отново се усмихна самодоволно на Ема. Ема се зачуди какво ли се е случило с Кейлъб, който до предишния ден бе гадже на Лоръл. Сега тя сигурно дори не си спомняше името му.

Аз също погледнах към по-малката ми сестра. Теър даваше поръчка на сервитьорката. Лоръл го наблюдаваше с обожание, сгушена в бледорозовата жилетчица, която обвиваше дребничката й фигура. Присвих очи. Познавах тази жилетка. И също като Теър, тя беше моя.

Може би мама и Итън бяха прави — може би Лоръл искаше всичко, което беше мое. И може би беше убила, за да го получи.

На следващата вечер Ема зави по улицата към квартала на семейство Мърсър и изпъшка, когато кракът й натисна педала.

— Боли — изръмжа тя. Току-що бяха приключили една ужасна тренировка по тенис — тя включваше и пробягването на осем километра, преди изтощителните двубои и гимнастически упражнения — и тя едва успяваше да движи краката си. Защо Сътън не беше от ония хора, които обичаха да се свиват на дивана пред телевизора?

Лоръл седеше на пасажерското място и ровеше нещо в айфона си. Тя не обърна никакво внимание на коментара на Ема, макар че сигурно също изпитваше болка.

— Приятно ли си изкарахте снощи с Теър? — не можа да се сдържи Ема.

Лоръл вдигна глава и й се усмихна сладко.

— Всъщност, да. Беше наистина романтично — мисля, че може би дори ще отидем заедно на Жътварския бал.

— Ами Кейлъб?

Лоръл примигна, хваната натясно.

— Двамата не ходехме сериозно — отвърна най-накрая тя.

Ема изсумтя. Прииска й се да каже, че на Бала за Хелоуин всичко беше изглеждало твърде сериозно.

— А и теб какво те интересува? — сопна й се Лоръл, захващайки се отново с телефона си. — Нали сега си имаш Итън?

Ема потрепна, долавяйки отвращението в гласа на сестра си, когато произнесе името му. Приятелките на Сътън като че ли го приемаха доста добре, особено Лоръл. Всъщност тя я бе подтикнала да разкаже на останалите за връзката си. Дали се беше преструвала? Или пък, ако Лоръл настина беше убила Сътън, това бе нещо като таен знак, сякаш искаше да й каже „Знам, че ти не си истинската ми сестра. Знам, че никога не ти е пукало за Теър.“

— Не, не ме интересува — отвърна напрегнато Ема. — Просто се опитвах да водя разговор.

Но мен ме интересуваше. Ами ако Теър всъщност харесваше сестра ми? Можеше ли да ми причини това? Но пък той сигурно беше решил, че аз съм го зарязала заради Итън. Само ако знаеше истината.

Ема сви по алеята към къщата на Мърсърови. Слънцето почти се беше скрило зад двуетажната къща, която беше накарала Ема зяпне първия път, когато я видя. Все още не можеше да свикне, че живее тук. Рейндж-роувърът на господин Мърсър проблесна под оранжевите слънчеви лъчи. До него блестеше лъскав черен кадилак, който Ема не беше виждала досега. Той имаше калифорнийски регистрационен номер с надпис „ФОКСИ 70“.

— Чия е тази кола? — попита Ема, изключвайки двигателя.

Лоръл я изгледа странно.

— Ъъъ, на баба? — отвърна презрително тя.

Бузите на Ема пламнаха.

— А, да. Познах я. Просто отдавна не е идвала. — Досега бе успявала да прикрива гафовете си, но въпреки това все още не се чувстваше в свои води. А баба Мърсър бе поредният човек, когото Ема трябваше да убеди, че е Сътън.

Лоръл вече излизаше от колата.

— Супер — рече тя и отметна кичур от меднорусата си коса през рамо. — Любимката на татко. — И с тези думи тя затръшна вратата.

Ема дръпна ръчната спирачка. Беше забравила, че майката на господин Мърсър ще долети за партито по случай петдесет и петата годишнина на баща й, което госпожа Мърсър трескаво организираше през последните няколко седмици. Досега беше успяла да уреди кетъринга, да намери група, да състави списък с гостите, да разпредели местата по масите и да се справи с още десетина дребни подробности. Баба беше дошла да помага.

Ема си пое дълбоко дъх, за да се ободри, слезе от колата и отиде да извади сака си от багажника. После тръгна след Лоръл по каменната пътечка, която водеше към задния двор на къщата. Дочу се дрезгав и гърлен женски смях и щом Ема зави зад ъгъла, тя видя господин Мърсър, който стоеше до барбекюто, стиснал в ръката си поднос с нанизани на шишчета зеленчуци. До него се беше изправила добре запазена за годините си възрастна жена, която държеше чаша с мартини. Тя до голяма степен отговаряше на представата на Ема за баба Мърсър: достолепна, класическа, елегантна.