Сара Шепард - Потрес

Той повтори онова, което Емили му беше разказала — че Гейл е искала да осинови дъщеря й през лятото и как Емили се притеснила, че Гейл е откраднала бебето й, защото чули детски плач на верандата. Господин Кларк погледна изненадано момичето.

— Никога не ми е казвала, че иска да осинови бебе — рече той със слаб глас.

Спенсър потръпна и го погледна, не можеше да повярва на ушите си. Как може Гейл да не каже на собствения си съпруг?

— Тя каза, че знаете — рече Емили. Спенсър се изненада, че приятелката й намира сили да говори — ако в момента разпитваха нея, тя щеше да се скрие под масата. — Каза, че ще ме свърже по телефона с вас, но така и не го направи.

— Сигурно, защото твърдо й заявих, че не искам да осиновявам дете. — Господин Кларк се почеса по темето. — И какво се случи? Защо не й дадохте бебето?

Гърлото на Емили запулсира.

— Просто избрах друго семейство.

Господин Кларк примига.

— Заради това, че не сте разговаряли с мен? Или защото решихте, че не сме подходящи?

— Трудно е да се обясни — промърмори Емили, забила поглед в обувките си.

Господин Кларк зарея празен поглед към стената.

— Понякога Гейл си набива разни идеи в главата, от които не може да се отърве. Може да бъде много решителна — дори твърдоглава — за да получи каквото си е наумила. — Той си издуха носа. — Но ви уверявам, че не сме отвличали никакви деца. Не сме казвали на никого, но миналата седмица Гейл си направи тест за бременност. Беше положителен и тя бе невероятно щастлива. — Той поклати глава. — Опитвахме се толкова усилено да забременее. Това беше петата поредица от процедури ин витро. Преживяхме толкова болезнени мигове. — Раменете му се разтресоха. — Това не може да е вярно. Първо Табита, а сега и Гейл.

Табита . Дори чуването на името й им носеше болка. Спенсър се пресегна и улови Емили за ръката. Хана и Ариа изглеждаха така, сякаш всеки момент ще избухнат.

Емили се размърда.

— Съжалявам много за дъщеря ви. Сигурно е било много мъчително за вас.

Господин Кларк наведе поглед, обръщайки се към тях.

— Всъщност Гейл беше мащеха на Табита. Не й беше лесно, най-вече защото… не се разбираха много. Табита имаше проблеми с поведението. Гейл искаше да я отпратим и аз най-накрая се съгласих.

Спенсър и останалите се спогледаха. Мащеха ? Това обясняваше защо не я бяха виждали в новините и защо имаше различна фамилия.

Господин Кларк захлупи лицето си с длани.

— Не трябваше да се поддавам на натиска на Гейл да отпратя Табита. Направих и много други грешки в отношенията си с нея. Не трябваше да й натяквам за бордовете, в които участваше, за всичките пари, които харчеше за партита. Не трябваше да й се развиквам и за парите, които изчезнаха миналото лято. Просто си я искам обратно. Нуждая се от нея. — Той тихо изстена. Лаури се изправи, избута момичетата от стаята и излезе с тях навън. Щом се отдалечиха достатъчно, той пъхна ръце в джобовете си и раздрънка монетите в тях.

— Мисля, че няма смисъл да го разпитваме повече за това дали е отвлякъл бебето ви, госпожице Фийлдс. Току-що получих есемес от полицаите, които претърсват къщата им. Не са намерили никакви улики и никакви деца.

Емили преглътна тежко.

— Добре — отвърна тихо тя.

Лаури се намръщи.

— Знаете ли кой би могъл да ви изпрати в дома на госпожа Ригс дори и на шега?

Емили се спогледа нервно с останалите, после поклати глава.

— Не. Но не мисля, че който го е направил, е имал нещо предвид — или е имал нещо общо с убийството на Гейл. Ние сме Малките сладки лъжкини. Хората непрекъснато ни изпращат съобщения, а това е просто едно ужасно съвпадение.

Устните й трепереха. Спенсър веднага разбра, че не й е приятно да лъже. Беше готова да скочи и да разкаже на полицая всичко за А., но успя да се сдържи.

Лаури въздъхна раздразнено, сякаш искаше да им каже: „Само ми изгубихте времето.“

— Свободни сте, момичета. Но не мислете, че сте се отървали. Влезли сте в чужд имот без разрешение и все още сте свидетели на убийството. Ако има нещо, което да не сте ми казали — като например кой е изпратил есемеса — по-добре не го крийте. А на онези от вас, които не са навършили осемнайсет, ще трябва да се обадя на родителите.

Емили изтръпна.

— И какво ще им кажете?

Лаури я погледна.

— Че сте влезли в чужда собственост. Че сте станали свидетели на убийство. Аз лично, госпожице Фийлдс, смятам, че трябва да им кажете цялата истина, но не мога да вземам решения вместо вас. — След тези думи той отвори входната врата и пусна Спенсър и останалите да излязат. Цифровият часовник на сградата на банката показваше, че е почти три сутринта. По Ланкастър авеню нямаше жива душа. Спенсър се уви в палтото си и погледна приятелките си.