Сара Шепард - Потрес

Табита се престори, че заключва устата си и гълта ключа.

— Заклех се да не казвам.

— Какво се случи с мен? — Спенсър се опита да размърда краката си под завивките, но те бяха забързани с широки кожени колани. — Къде се намирам?

Табита завъртя очи.

— Трябва ли всичко да ти се казва? Мислех те за умна. Все пак те приеха в Принстън. Не че ще отидеш да учиш там.

Спенсър се ококори.

— З-защо не?

Табита се усмихна накриво и зловещо.

— Защото си мъртва . — След това се наведе напред и докосна очите на Спенсър, сякаш за да ги затвори. — Кажи чао-чао!

Спенсър изпищя и се опита да задържи очите си отворени, докато се бореше с кожените каиши. Когато погледна отново, вече се намираше в съвсем различна стая. Стените бяха зелени, а не розови. До леглото й стърчеше стойка на система и няколко жужащи апарата, които измерваха кръвното налягане и пулса й. На една ръка разстояние се виждаше малка масичка, върху която се намираха жълта пластмасова кана, мобилният й телефон и три кръгли, бели хапчета. Когато Спенсър погледна надолу, видя, че е облечена с памучна нощница, върху която имаше надпис „Собственост на Централна болница Принстън“.

Гласът на Табита отекна в главата й. „Тук си заради онова, което направи. Заради онова, което всички вие направихте. Тя ми каза, че ще си платите и беше права.“ Гейл ли имаше предвид? И откъде те двете се познаваха? Или имаше предвид Истинската Али?

И защо, по дяволите, беше в болницата? Спомняше си само как излезе в задния двор на „Айви хаус“ и чу нещо да пропуква в гората. Разнесоха се стъпки… някой я сграбчи… и после какво?

Мониторът й изпиука и като по команда в стаята влезе една сестра в синя престилка и касинка на главата.

— А, събудила си се. — Сестрата прегледа мониторите, после светна с фенерче в очите на Спенсър. — Казваш се Спенсър Хейстингс, нали? На шофьорската ти книжка пише, че си от Пенсилвания. Знаеш ли кой ден е днес?

Спенсър примигна. Всичко се развиваше твърде бързо.

— Ами… неделя?

— Точно така. — Сестрата вписа нещо в клипборда, който носеше.

— К-какво ми се е случило? — попита Спенсър със слаб глас.

Сестрата пристегна ръката й с лентата на апаратчето за кръвно налягане.

— Поела си свръхдоза опасна комбинация от наркотици. Преди около час промихме стомаха ти.

— Какво!? — Спенсър се надигна в леглото. — Това е невъзможно!

Сестрата въздъхна.

— Ами кръвната ти проба даде положителен резултат за марихуана, риталин и ЛСД. Токсичните картини на още двайсет и шест други младежи от същия купон също дадоха положителен резултат за тези субстанции, но всички твърдят, че не са вземали наркотици. — Тя завъртя очи. — Ще ми се поне един от вас да си беше признал, когато ви докарахме тук. Това щеше много повече да ни улесни.

Спенсър облиза устните си, които бяха толкова сухи, че чак боляха. Значи и други от присъстващите на купона бяха тук.

— Добре ли са всички?

— Добре са, но здраво ни изплашихте. — Сестрата написа още нещо на клипборда си и потупа Спенсър по крака. — Сега си почивай, чу ли? Тялото ти преживя доста сътресения.

Вратата се затвори зад гърба й и Спенсър отново остана сама.

Тя се размърда и се убеди, че краката й не са завързани към леглото, както в съня й. Как се бяха озовали в нея всички тези други наркотици? И то не само в нейната кръв, а и на още други двайсет и шест души?

Спенсър затвори очи и си спомни ексцентричната невъздържаност, която се беше развихрила на потлъка. Колко много студенти се бяха отделили на двойки и се бяха качили на втория етаж. Отлични ученици бяха съблекли дрехите си и търчаха голи из къщата. Харпър бе започнала да троши всичко наред и други я последваха. Дори Спенсър бе вършила неща, които обикновено не би направила. Всичко преживяно беше… смахнато. Странно.

— О, Господи — рече тя, внезапно припомняйки си нещо. Възможно ли бе всичко да е от сладкиша? Тя беше яла само от него. Спомни си как Рифър й даде огромната туфа трева с твърдението, че е наистина мека и идеална за печене. После й се усмихна простодушно и напълно откровено, и след това изрече всички онези неща за „Айви“. Може би това бе неговата представа за гражданско неподчинение. Отмъщаваше си на всички старомодни институции заради това, че са толкова консервативни, досадни и придирчиви.

Спенсър се извърна настрани, взе телефона си от масичката и набра номера на Рифър. Той иззвъня няколко пъти, след което Рифър вдигна и изрече едно предпазливо „ало“.