Сара Шепард - Потрес

Когато в коридора се появи една от лекарките, Спенсър отвлече вниманието й с въпрос къде се намира кафенето. Останалите бързо вкараха Емили и бебето в асансьора. Щом се озоваха на първия етаж, повече никой не им обърна внимание.

Промъкнаха се до паркинга под ярката светлина на уличните лампи на Филаделфия. Но докато се качваха в колата на Ариа, Спенсър долови някакво движение около един от стълбовете. Стомахът й нервно я присви. Дали изнасянето на бебето от болницата се смяташе за незаконно? За миг тя остана неподвижно на място, очаквайки човека да излезе на светло, но никой не се появи. Реши, че просто й се сторило, макар да не беше съвсем сигурна. Може би там се криеше А. Може би той беше видял всичко.

Щрак .

Спенсър се сепна. Заобикаляха я мрачни дървета. Клоните им дращеха кожата й. Кората им оформяше психеделични спирали; звездите бяха огромни и ярки, като в картина на Ван Гог. Каква беше тая трева, по дяволите?

Разнесе се шумолене, сякаш някой се промъкваше между дърветата. Спенсър разтърка очите си.

— Ехо? Кой е там?

Никакъв отговор. Шумоленето и пукането ставаха все по-силни.

Спенсър примигна и се огледа за пътеката към „Айви хаус“, но зрението й бе замъглено.

— Ехо? — извика отново тя.

Нечия ръка се отпусна на рамото й и тя изпищя. Размаха ръце, опитвайки се да види човека, но сетивата й бяха объркани, а нощта беше твърде тъмна. Краката й омекнаха и тя почувства как пада, пада, пада. Последното нещо, което запомни, бе тъмна сянка, която стои до нея и я гледа. Може би искаше да я нарани. Може би искаше да се отърве завинаги от нея.

После всичко потъна в мрак.

Хана знаеше, че трябва да е в лимузината заедно с баща си, Изабел и Кейт, на път към бала за набиране на средства, а не да се поклаща върху десетсантиметровите си токчета пред познатата викторианска къща в Стария Холис, където се намираше студиото на Джефри Лебрек. Но дали й харесваше или не, тя беше тук. Готова да приключи с Колийн веднъж и завинаги.

Лампата на верандата светеше и хвърляше златисти отблясъци върху професионално гримираното лице на Хана. Прозорецът на дневната също светеше, което означаваше, че фотографът е у дома си. Точно преди Хана да изкачи стъпалата, телефонът й пропя. Беше есемес от Ричард, един от асистентите на баща й. „Просто искам да ти кажа, че програмата за регистрация на гласоподавателите отново е онлайн“, пишеше той.

„Идеално“, написа в отговор Хана. Това означаваше, че вече ще може да потърси къде са се преместили семейство Бейкър. Сайтът беше паднал и тя се принуди да пита Ричард какво става, но не посмя да го помоли той да потърси семейството.

Хана изправи рамене и позвъни на звънеца. Разнесоха се стъпки, вратата се отвори със скърцане и на прага застана същият мъж, когото бе видяла предишния път.

— Здравейте? — Джефри Лебрек огледа Хана от главата до петите, от големите букли на косата й до морскосинята й шифонена рокля и увития около раменете шал от еко кожа, който бе избрала за бала. На кутрето му проблесна безвкусен златен пръстен, а горните две разкопчани копчета на ризата разкриваха косматите му гърди.

Гадост .

— Здрасти! — рече отривисто Хана. — Вие ли сте господин Лебрек?

— Точно така. — Мъжът свъси вежди. — Среща ли имаме?

— Всъщност съм тук, за да взема снимките на Колийн Бебрис — каза Хана с най-милия си гласец и запърха с мигли. — Аз съм най-добрата й приятелка и тя ме помоли да дойда вместо нея. Задържаха я на тренировките. Тя е танцьорка на пилон, знаехте ли?

Фотографът се намръщи.

— Не съм сигурен, че трябва да го направя. Госпожица Бебрис не ме предупреди, че някой друг ще дойде да ги вземе. Може би трябва да й се обадя. — Той бръкна в джоба на ризата си и извади оттам телефон.

— Няма нужда! — рече бързо Хана, извади собствения си телефон и му показа есемеса на екрана. — Виждате ли? — Подателят беше Колийн Бебрис, а в есемеса я молеше да вземе снимките й. Естествено есемесът не беше наистина от Колийн — Хана просто беше използвала телефона на майка си, за да изпрати есемеса, като междувременно бе променила контактната й информация на името на Колийн.

Джефри Лебрек прочете есемеса и гъстите му вежди се свъсиха.

— Освен това трябва и да се платят.

— О, тя ми поръча да ви платя, а с нея ще се оправим по-късно — пропя Хана, горда, че се е сетила да вземе парите си за черни дни, преди да тръгне за насам.

Фотографът се взря в нея за миг и тя се уплаши, че ще разкрие блъфа й. Дали когато се бяха представяли за А., Мона и Истинската Али се бяха притеснявали да не ги хванат, докато мамеха, крадяха и лъжеха, за да се сдобият със свръхсекретната информация за Хана и останалите? Беше ли редно да постъпва така? Все пак нямаше да съсипе живота на Колийн. Просто искаше да си върне приятеля.