Сара Шепард - Потрес

Емили се наведе бързо. Господин Роланд й беше уредил стипендията в Университета на Северна Каролина, но похотливите му домогвания бяха развалили приятелството между Емили и Клоуи.

Единствените хора, които Емили не видя, бяха приятелките й. Когато се обърна с намерението да ги потърси в съседната стая, тя се блъсна в един от сервитьорите, който носеше сребрист поднос с аперитиви. Той политна напред, но като по чудо успя да улови подноса, преди той да падне на пода.

— Съжалявам! — извика Емили.

— Няма нищо — отвърна спокойно той. — За щастие имам бързи рефлекси. — После се обърна и отстъпи изненадано назад. — Емили ?

Емили примигна. Пред нея стоеше облечен в смокинг на сервитьор Айзък Колбърт, бившето й гадже — и баща на детето й. Тя не го беше виждала почти година, откакто бяха скъсали.

— З-здрасти. — Сърцето й биеше ускорено. Айзък бе по-висок, отколкото го помнеше — и раменете му бяха станали по-широки. Кестенявата му коса стигаше до брадичката, а изпод яката се подаваше татуировка. Тя впери поглед в черната спирала върху кожата му. Какво ли щеше да каже за това майка му? Като се имаше предвид, че госпожа Колбърт бе изрязала главата на Емили от всички нейни снимки с Айзък и я беше нарекла курва, Емили не можеше да си представи потреса й, че синът й се е татуирал.

— Какво правиш тук? — избъбри тя.

Айзък посочи с пръст логото върху джоба на гърдите му. КОЛБЪРТ КЕТЪРИНГ.

— Баща ми осигурява бюфета. Той е почитател на Том Мерин. — После момчето отстъпи назад и огледа Емили от главата до петите. — Изглеждаш… различна. Да не си отслабнала?

— Едва ли. Имам усещането, че все още не съм свалила всичките натрупани килограми от… — Тя се усети и млъкна преди да произнесе „бременността“, като едва не си прехапа езика. Какво й ставаше?

Докато беше бременна, на няколко пъти беше готова да се обади на Айзък — той се бе държал чудесно с нея, преди да се случи онова нещо с майка му. Двамата разговаряха в продължение на часове и той реагира с разбиране, когато му призна, че е излизала и с момичета. В онзи зимен следобед двамата се бяха съблекли бавно в спалнята му. Той беше толкова сладък, докато се опитваше да направи първия им път пълноценен.

Но всеки път, когато вземаше телефона си, за да му звънне, тя не можеше да реши как да му поднесе новините. „Здрасти! Трябва да ти кажа нещо!“ или: „Здрасти, помниш ли онзи път, когато спах с теб?“ или пък: „Хей, помниш ли единствения ни път заедно?“ И какво щеше да й каже Айзък? Щеше ли да поиска да даде детето за осиновяване, или щеше да поиска да го отгледат заедно? Емили не можеше да си представи да се захване с нещо такова — тя обичаше децата, но не беше готова да има свое собствено. Но пък Айзък можеше изобщо да не й повярва. Или пък ужасно да се ядоса, че не му е казала по-рано. Затова реши, че трябва лично да се заеме с това и сама прехвърли всички интернет профили на надеждни осиновители. Когато стигна до двама щастливи, усмихнати хора, под които пишеше „Любяща двойка, женени от осем години, копнеещи да бъдат мама и татко“, тя спря. Чарлз и Лизи Бейкър пишеха, че са сродни души, че през уикендите карат кану-каяк, непрекъснато четат една и съща книга, за да могат да я обсъждат на масата, и ремонтират старата си къща в Уесекс. „Нашето дете ще знае, че той или тя са били дадени за осиновяване от любов“, се казваше в профила им. Нещо в тях бе докоснало сърцето на Емили.

Айзък остави подноса на съседната маса и положи ръка върху нейната.

— Толкова пъти исках да ти се обадя. Чух за ужасните неща, които си преживяла.

— Какво ? — Емили почувства как кръвта се отдръпва от лицето й.

— За завръщането на Алисън Дилорентис — уточни Айзък. — Помня как ми разказваше за Али, за това какво е означавала за теб. Добре ли си?

Сърцето на Емили бавно възстановяваше обичайния си ритъм. Разбира се… Алисън.

— Така мисля — отвърна тя с треперещ глас. — А ти, ъ-ъ-ъ… как си? Групата ви още ли е заедно? И какво е това ? — Тя посочи татуировката. Готова бе на всичко, за да отклони вниманието му от себе си.

Айзък отвори уста, за да отговори, но един висок, по-възрастен мъж в униформа на сервитьор, го потупа по рамото и му каза, че имат нужда от него.

— Трябва да се връщам на работа — каза той на Емили, отдалечавайки се към вратата. После се спря и отново се обърна към нея. — Дали няма да ти се прииска след приключването на срещата да идем някъде и да поговорим?

За миг Емили се поколеба дали да не приеме. Но пък се сети колко напрегната ще се чувства през цялото време заради тайната, която набъбваше в гърдите й като балон.