Сара Шепард - Съкрушени

На лицето му беше изписано странно изражение, което Спенсър не можеше да разгадае. Тя го отведе в кухнята и изключи телевизора в ъгъла. Когато му махна с ръка да седне до масата, той не спираше да приглажда с ръце покривката, опитвайки се да изпъне всички гънки. Спенсър не се сдържа и се усмихна: Рифър сигурно мразеше измачканите покривки също като нея. Това беше поредната причина двамата да се чувстват толкова добре заедно.

— Получих стипендията, която адски исках — обяви той.

Спенсър се усмихна. Не беше изненадана. Рифър беше гений. Сигурно му предлагаха стотици стипендии.

— Поздравления! Къде?

— Колумбия.

— Университетът? В Ню Йорк? — Спенсър плесна с ръце. — Толкова ще е забавно! Можем да посещаваме различни ресторанти, да отидем в Сентръл парк, да гледаме някой мач на Янките…

— Не, Спенсър, не университетът Колумбия. Страната Колумбия.

Спенсър примигна.

— В Южна Америка? — Рифър кимна. — Ами това също е яко. Не е чак толкова близо, но не след дълго пак ще се върнеш. — Тогава тя забеляза вцепененото изражение на лицето му. — Нали ще се върнеш?

Рифър си пое дълбоко дъх.

— Сигурно няма. Отваря ми се невероятната възможност да работя с един ботаник, доктор Диаз. Той е нещо като рок звезда в своята област. Винаги съм искал да работя с него — всички искат — но поеме ли те той, няма напускане. Не съм ти го споменавал досега, защото шансовете не бяха големи. Но преди два дни получих писмо, в което той ми предлага мястото. Обучението е двегодишно. Ще се наложи да отложа Принстън, докато не го приключа. — Той отметна една от растите си през рамо. — Честно казано, така или иначе смятах да отложа Принстън — мисля, че имах нужда от няколко години за… нали се сещаш, да поживея. Но след това срещнах теб и…

Безброй мисли се въртяха в главата на Спенсър. Научил е за това преди два дни ? През последните два дни те бяха разговаряли много по телефона. Той не беше обелил и дума за това.

И две години… леле. Това си беше адски много време.

Тя се облегна на стола.

— Добре. Въпреки това е невероятно. Кога потегляш? Все още имаме време, за да бъдем заедно, нали?

Рифър загриза нокътя си.

— Доктор Диаз пише, че има нужда от човек колкото се може по-скоро, затова потеглям довечера.

— Довечера? — Спенсър замига учестено. — Не можеш ли да го отложиш малко? Надявах се, че ще дойдеш с мен на бала. — Ненавиждаше хленчещия тон в гласа си.

По лицето му си личеше, че ще отговори с не.

— Наистина ме искат още сега. Освен това, Спенсър, не съм съвсем сигурен, че трябва… нали се сещаш… да се чакаме.

Спенсър се почувства така, сякаш някой беше изсипал на главата й кофа с лед.

— Чакай малко. Какво?

— Много си падам по теб. — Рифър не смееше да я погледне в очите. — Но това са две години . Не ме бива много във връзките от разстояние. След като приключа, двамата може да сме съвсем различни хора. Не искам да те обвързвам, разбираш ли?

— Искаш да кажеш, че ти не искаш да се обвързваш! — отвърна гневно Спенсър.

Рифър гледаше пода.

— Разбирам, че това ти подейства като шок. Но исках да ти го кажа лично. Затова дойдох чак до тук, макар че трябва да си приготвям багажа. — Той погледна часовника си. — Всъщност май трябва да тръгвам.

Спенсър го гледаше безпомощно как се отдалечава към входната врата. Толкова много неща искаше да му каже, но устата й просто не можеше да произнесе думите. Значи това беше? И наистина ли искаш да ме накараш да се чувствам виновна заради това, че те накарах да дойдеш чак дотук? Ами всичките романтични есемеси? Ти си онзи, който ме преследваше!

Помисли си за обещанието на Рифър да бъде с нея в Принстън и да й показва интересните места. Кой щеше да го прави сега?

Рифър се спря във фоайето и я погледна тъжно.

— Спенсър, надявам се, че ще си останем…

— Просто си върви — отряза го Спенсър, изпълнена с внезапен гняв. Тя го избута през вратата и я затръшна зад гърба му, облегна се на нея и бавно се свлече на дървения под, изпънала краката си напред.

Какво стана току-що, по дяволите?

В главата й се завъртяха спомени от еко-пътуването. Рифър я беше завел на вечеря и двамата се бяха целунали за пръв път на дансинга. Беше невероятно — тя знаеше, че той си мислеше същото. В дома й като че ли се беше появил някакъв друг Рифър. Единственото хубаво нещо в живота й внезапно беше изчезнало.

Пиук.

Телефонът й лежеше на малката масичка в коридора. Пулсът й се ускори, тя скочи на крака и погледна към екрана. Беше получила нов есемес от непознат.