Сара Шепард - Съкрушени

Секунди по-късно всички получиха есемеси от А.

Пипнахте ме, кучки — аз го направих. И знаете ли какво? Вие сте следващите.

Миризма на изгоряло откъсна Спенсър от мислите й. Над тостера се вдигаше пушек.

— Мамка му — прошепна тя и удари ръчката, за да изкара филийките. Когато се обърна, всички около масата я гледаха. Амилия леко се подхилкваше. Мелиса изглеждаше обезпокоена.

— Добре ли си? — попита госпожа Хейстингс.

— Добре съм — отвърна бързо Спенсър, изпускайки горещите филийки върху големия мраморен плот. Да, за тях беше голямо облекчение, когато разбраха, че не са убили Табита, но все пак А. разполагаше с тонове компромати срещу тях, включително техни снимки на покрива от онази нощ. А. можеше да каже, че момичетата са слезли на брега и когато са разбрали, че Табита не е мъртва, са я довършили. А есемесът с признанието на А. нямаше да свърши никаква работа в съда — аз го направих можеше да означава хиляди неща.

Ами „Вие сте следващите“? Кой беше А.? Кой изпитваше такова огромно желание да ги убие? В същия ден, когато бяха решили да си признаят, Емили беше казала на момичетата, че е оставила задната врата на къщата в Поконос отворена, за да може Истинската Али да избяга от пожара. Възможно ли беше тя да е още жива… и да се представя като А.? Това беше най-вероятното нещо: Истинската Али беше единственият дотолкова луд човек, че да е способен да извърши нещо такова.

Мелиса стана от масата и погъделичка Спенсър отстрани.

— Обзалагам се, че знам защо си толкова разсеяна тази сутрин. Да не би някой да е нервен, защото отново ще види едно определено момче?

Спенсър наведе глава. Беше се изпуснала, че Рифър Фредерикс, новият й приятел, ще й дойде на гости от Принстън, където живееше. Двамата не се бяха виждали от пътуването. Днес беше ден за специализация на учителите в двете училища и двамата за пръв път бяха свободни по едно и също време.

— Сигурно ще е забавно — рече тя равнодушно, макар пеперудите в корема й да запърхаха.

— Ще го поканиш ли за абитуриентския бал? — попита Амилия.

— О, Спенс, определено трябва! — извика Мелиса. — Не можеш да отидеш сама с онази великолепна рокля на Зак Поусън!

Спенсър прехапа устните си. Тя наистина смяташе да покани Рифър на бала, който щеше да се състои след две седмици. Цяла сутрин беше гледала красивата рокля, която си беше купила при пътуването до Ню Йорк, и си представяше как щеше да изглежда в нея, прегърната от Рифър.

Като малка, Спенсър никога не си беше мечтала за абитуриентския бал — фантазиите й се въртяха предимно около избирането й за президент на класа и прощалното слово на отличничка при завършването на випуска. Но тази година балът й се струваше като абсолютно свежа перспектива в абсолютно ненормалния й живот, и тя не искаше за нищо на света да го пропусне. Вече знаеше, че Рифър ще каже да. Всеки ден получаваше романтични есемеси от него. Той й изпращаше цветя вкъщи и в класната стая. Всяка вечер разговаряха в продължение на часове по телефона — Рифър й разказваше за новия сорт марихуана, която беше създал, а Спенсър му обясняваше с подробности за отвратителното време, което трябваше да прекарва в училище след приключване на часовете, като наказание за кражбата на лодката.

Всички си измиха чиниите и след десет минути в кухнята остана само Спенсър. Тя потропваше с нокти по плота и гледаше новините, но репортажът за времето по никакъв начин не успя да я успокои.

На вратата се позвъни. Тя подскочи и бързо се огледа в тостера, за да се увери, че косата й е прибрана в спретната опашка и розовото й червило не се е размазало. След това хукна към входната врата и я отвори. Рифър стоеше на верандата и се усмихваше смутено.

— Здрасти, страннико — каза Спенсър.

— Ти си здрасти. — Както обикновено Рифър изглеждаше страхотно — добре оформените му рамене изпъваха морскосинята тениска, лицето му беше гладко избръснато, растите бяха отметнати назад и разкриваха високите му скули и яснозелени очи. Спенсър повдигна брадичката си и го целуна, стискайки игриво задника му. Рифър изненадано потрепна.

— Не се притеснявай — промърмори Спенсър, притиснала лице към шията му. — Мама я няма. Сами сме.

— А, добре. — Рифър се отдръпна назад. — Хм, Спенс, почакай. Трябва да ти кажа нещо.

— И аз трябва да ти казвам сума ти неща! — Спенсър го хвана за ръцете. — Мисля, че ти споменах, че абитуриентския ми бал е след две седмици и…

— Всъщност — прекъсна я Рифър, — имаш ли нещо против аз да бъда пръв? Наистина трябва да ти го кажа.