Марлена Бласи - Хиляда дни в Тоскана

— И аз искам цигара тази вечер — казвам и той ми предлага една от пакета си, без да задава въпроси. Мъжът ми я пали от неговото огънче и я слага между устните ми. Всички седим и пушим и никой не се разплаква, докато не се връща у дома.

На следващата сутрин по пътя за бара срещаме херцога, който идва от другата страна. Под едната мишница носи любимата си синя пластмасова щайга, пълна с цветя.

— Първите цветове на тиквички цъфнаха, деца. Много са красиви. Всичките женски.

— Това значи ли, че ще готвя за обяд? — питам го аз.

— Не и за мен. За известно време не. Може би, като се върнете от юг.

Това е неговият начин да каже, че трябва да тръгваме, да не отлагаме повече плановете си.

— Съвсем скоро потегляме — казва Фернандо, давайки на своя приятел шанс да промени решението си.

— Но тези щяха да са подарък от мен за вашето заминаване — отвръща херцогът и слага щайгата в ръцете на Фернандо.

— Добре тогава. Ще се върнем при теб в началото на юли — двамата с Фернандо вече се уговориха.

Връчвам ключовете за къщата ни на херцога. За Палацо Барлоцо.

— В случай че ти домъчнее за плюша и броката — надигам се на пръсти аз и придърпвам лицето му да го целуна. Хрумва ми, че може би ще му е приятно някои сутрини да сяда на стола на Флори под прозореца в горния салон и да чете. Фернандо не желае херцогът да види сълзите му и тръгва право напред към къщата. Аз вече плача толкова силно, че не ме е грижа кой ме вижда, и като обвивам ръце около гърдите на херцога докъдето мога да го стигна, силно го притискам към себе си. Държа го колкото мога по-здраво и той не ме отблъсква. Поглеждам го.

— Чао, голямо чудовище. Помни колко те обичам.

— Чао, малката ми — той вдига глава към слънцето и извръщайки лице от мен, остава така, докато стигам къщата и влизам вътре.

Пак стягаме багажа, проверяваме го за последно и изнасяме чантите до колата. Ще тръгнем по изгрев. Вечеряме с последните остатъци в шкафовете — вечеря от камъни. Една наденичка, прорастнал картоф и три парчета агнешко, опечени върху огъня отвън. Колата е натоварена както подобава и ние се връщаме в градината с останалото от виното. Изобщо не ни се иска да се прибираме вътре. Фернандо ме придърпва към себе си, така че облягам гръб на гърдите му и сядаме на твърдата майска земя. Здрачът е жена. Тя дълго се сбогува. Като шлейфа на сватбена рокля, влачи розови облаци по притъмняващото небе, без да обръща внимание на тъмносинята нощ в краката си. Дъждът бликва като благословия, ръми нежно, без изобщо да смущава огъня. Новата луна извива сърпа си, полирайки звездите, а аз седя с лице, вдигнато към дъжда, към светлината и оставям порива на вятъра да ме целуне като неверен любовник на път към някоя друга. Това исках да правя и така исках да стане. В мислите ми няма нищо суетно. Скромният ми живот трудно би могъл да се разтегне, за да пасне на нуждите и желанията на много други хора. Все пак искам това, което вече имам. Но знам, няма как да задържиш морската вода в шепите си, няма как да приковеш луната. Животът е ни повече, ни по-малко няколко кратки разходки из парка, една-две обиколки около огъня.

— За какво мислиш? — пита Фернандо.

— Че животът е чудна и ужасяваща мистерия.

— Един път няма ли да помислиш за нещо голямо? — той ме прегръща по-силно и целува косата ми.

Седя в топлината на тялото му, сърцето му бие през моето, тупти в него. И се чудя защо става така, че от всички хиляди хора, които минават през живота на човек, повечето не оставят следа. Потъват в мъглата и забравата, сякаш никога не ги е имало. Но по-чудно е защо само неколцина, една шепа хора, остават неизменно и въпреки че умират, то никога не е напълно, а оставят в сърцето ти меки, дълбоки следи? Кос поглед, чувствено предизвикателство, деликатна фраза, глас като шоколад точно преди да се разтопи, смях като сребърни лъжички, които се разсипват по мраморен под. Море, което се разбива на хладни локвички шампанско зад него, докато те целува. Ръка, отпусната на ханша ти. Един хипнотичен поглед, кафяви очи или черни, зелени, топазени. Боровинково черни.

Дъждът се засилва без предупреждение. Втурваме се да събираме чиниите, чашите и остатъците от вечерята. Всеки прави по два курса, а после затръшваме вратата на конюшнята срещу прииждащата вода. Електричеството е спряло, но ние пак се смеем, докато паля свещите в стенните аплици от двете страни на огледалото, а Фернандо запалва тези на масата.

— Спасени сме — казва той, наливайки бренди в тумбеста кристална чаша, и ми я подава с две ръце. Отпивам първа, после и той, точно когато бог Еол с писък блъсва вратата на конюшнята, тръшва я в стената и ударът премазва пантите, а яростният порив набраздява свещите на стената и канеленият восък се разлива от техните рани, а пламъчетата подскачат и танцуват като казаци. Успяваме да затворим вратата само донякъде. Щом почваме да дърпаме мебели, за да я подпрем, вятърът се укротява, а дъждът стихва до замиращо дихание. Решаваме да оставим за малко вратата да виси, както си е, да оставим тази странна вечер да влезе вътре. Трополим из стаята и с крайчеца на окото си зървам двама ни в огледалото.