Марлена Бласи - Хиляда дни в Тоскана

Април се оказа неспокоен. Пустинният вятър сироко духаше необуздан и горещ от юг, а в някои дни с фучене се сблъскваше с трамонтана — дръзкия северен вятър, още неутихнал. И всичко се случи през април. Бури връхлитаха, ветрове свистяха. А през затишията слънцето се упражняваше за август. Черешите вече са узрели, дивите ягоди също. Босилек, пореч, дребните зелени пъпеши са на пазара, в ливадите зрее пшеница. А ние колебливо се готвим да оставим всичко това в първия ден на май.

Точно сега не ми се заминава, на Фернандо също. Мисли, че може да отложим за есента проучването, което трябва да направя за книгата, описваща Южна Италия. Но аз знам, че не мога. Начертала съм работен план и той ми казва, простичко и ясно, че е време да се захващам, иначе крайният срок ще ме смаже. Няма да ни има почти два месеца — ще минем през Кампания, Базиликата, Пулия, Калабрия, ще стигнем до Сицилия и ще се върнем тук само няколко дни преди децата да пристигнат за лятото. Маршрутите са отбелязани на картата, а колегите са подготвили срещи с готвачи, пекари и винари.

— Време е да потегляме.

— Да, да, разбира се, че е време. Просто тук е толкова красиво.

— Тук винаги е красиво. Когато се приберем, красотата още ще си е тук — казвам му аз, опитвайки се да сместя намачканата си дантелена пола в единствения куфар, който определихме за мен. Той обаче се съпротивлява с всички останали поли, сака и шалове, които вероятно изобщо няма да облека сред козите и портокалите. Все пак нека съм подготвена. Куфарът на Фернандо е наполовина празен. Допълвам го с кайсиевата дантела и сандалите с връзки, които се увиват като балетни обувчици. Той винаги избира големия червен куфар за себе си, защото знае, че няма да ми стигне мястото и му харесва, че ще смеся нещата си с неговите.

— Радвам се, че се отказа да разнасяш балната рокля — прегръща ме той и поглажда косата ми.

Поканили сме Барлоцо и Флори на обяд, затова се залавям за работа. Ще направя фритатине — малки омлети, пълнени с нежните, тънки стръкове пресен чесън, сотиран с цветчета пореч — и младо агне, задушено в масло и лук, докато месото не почне да се топи. Салата само от листа босилек, цели и сладки, с горски ягоди. Мъничко зехтин, няколко капки оцет балсамико, пипер. Категорично менюто не е в стила на херцога. Но Флори много ще го хареса.

Звънецът на вратата прекъсва песента ми и Фернандо хуква по стълбите, като взима по две стъпала наведнъж, очаквайки някоя игрива закачка от Барлоцо.

— Станало е рано сутринта, доколкото разбрахме. Барлоцо отишъл да й занесе вестника… свещеникът… лекар… линейка.

Избърсвам ръцете си в престилката и стигам до подножието на стълбите. Не разпознавам гласа на дошлия и чувам само откъслечни думи, но те ме смразяват. Чувам шум, после зад очите ми нещо метално и стържещо се завърта, изгася светлината и знам, че е истина, Флори е починала. Ръцете на Фернандо ме обгръщат, притискат главата ми към гърдите му, скриват ме, залюляват ме.

Следобедът с червените устни и черешовото вино беше преди девет дни. Днес е мъртва. Тичаме надолу по хълма до вдлъбнатината, хукваме нагоре по склона и влизаме в селото, но и там си остава истина. Флори е мъртва. Хората говорят с откъслечни фрази, с мисли, сподавени някъде по средата. Пийваме от водата, която Вера ни дава. Някой казва, че процесията от църквата до гробището ще бъде утре по залез. Сутринта ще има служба. Никой не говори за какво или как. С колосана бяла риза и тъмносив панталон, току-що измитата му коса сресана назад от нажаленото чело, Барлоцо слиза на площада откъм уличката, която се вие зад него. От дома й. Здрависва се и вдървено приема прегръдките. Щом приближава входа на бара, Фернандо пристъпва на няколко крачки от него, а аз вървя след Фернандо. Двамата заговарят и аз се протягам иззад съпруга си да хвана ръката на Барлоцо — съсухрена кожа над дълги кости. Той стисва свитата ми ръка в своята и продължава да говори с Фернандо. Не се поглеждаме.

— Чао — казва той. — Чао — натоварвайки думата с всички останали думи, които не може да изрече.

Когато се прибираме вкъщи, Фернандо веднага сяда на бюрото и започва да пише бележки на хората, които ще ни очакват на първите ни срещи, и казва, че ще прати съобщенията по-късно от факса на бара. Няма да заминаваме. Отваряме всички врати и прозорци в къщата, искаме вятърът да ни връхлети, да зашуми, да заглуши шума. Сваляме дрехите си и се качваме в неоправеното си легло.