Марлена Бласи - Хиляда дни в Тоскана

Потопете цветовете, тревите и стръковете лук в панировката, като отцеждате излишното. Поставете ги в нагорещената мазнина и ги оставете да се пържат за около половин минута, като ги изчакате да придобият хубава, тъмна коричка. Обърнете ги с щипци, за да завършите пърженето, после ги извадете с решетъчна, лъжица и ги поставете върху попивателна хартия. Като използвате чисто нов пулверизатор за цветя, напръсквайте веднага партидата с топла вода, в която е разтворена морска сол, и приберете готовите цветчета в загрята на 100 градуса фурна, докато пържите следващата партида. Още по-добре е да съберете хората около печката и да хапвате с ръце направо от тигана. Много непретенциозно предястие.

Идва утрото и аз едва сега задрямвам. Само че точно сега някой се обляга тежко на това, което би трябвало да е звънецът на вратата ни. Отварям очи срещу резенче розово слънце, което упорито настоява да се плъзне между двете дантелени пердета на синьора Лучи, рисувайки преплетените ни крака в нова светлина. Ставам и се пъхвам в стария зелен пеньоар. Харесва ми хладината на каменната настилка под краката ми, докато вървя от спалнята през коридора към входната врата. Открехвайки я, откривам кална пластмасова щайга, преливаща от цветчета от тиквички — цели букети, всеки завързан с канап. Липсва бележка. Дали не е пратка от служба за посрещане на новодошли, питам се. Оглеждам се за куриер, но наоколо няма жив човек. Вече съм сигурна, че подаръкът е от Барлоцо. Отнасям щедрото дарение долу, в кухнята, където оставени на плота за отцеждане, цветята приличат на градината на някой великан, напъхана в кукленска къщичка. Двамата с Фернандо се срещаме на стълбите. Чувам неговото: „Ма guarda che roba, я гледай ти“, когато вижда цветчетата, а после припряно търси каничката за еспресо, докато аз обувам шорти и сандали и виквам:

— Защо просто не изтичаме нагоре по хълма да си вземем капучино?

Горе, при „Чентрале“, някои от снощните ни гости стоят точно там, където ги оставихме. Като изключим не толкова празничните им костюми, изглеждат, все едно не са се прибирали у дома. Трима-четирима са се скупчили навътре в бара, пият на големи глътки червено вино в седем и половина сутринта, глътват на екс кафе корето, поздравяват ни и ни приветстват, че пак сме се върнали на стъргалото. Отказваме любезно виното и кафето, подсилено с грапа — джиброва ракия, и упорито държим на горещо, покрито с пяна мляко и чашка еспресо, а местните оплакват нашата кекавост.

Тъй като искаме да си платим сметката за порциите от снощната вечеря, осигурена от бара, молим да се срещнем със собственичката. Жена на име Вера, дребна и четвъртита, с бледи, воднисти очи с цвят на стриди, ни кани на задната маса до кухненската врата. Ние се настаняваме срещу нея, докато тя изчислява сметката. Като гледа от една шепа хартиени листчета, на едно, от които пише: due chili di pomodori, два килограма домати, на друго: affettati, нарязани пушени месни деликатеси, а останалите не успявам да прочета под ъгъл, тя смята на висок глас, прибавя, задрасква, пак изчислява на глас, а накрая моли Фернандо да събере числата. Той записва окончателната сума и я подава на Вера.

— Ма е cosi tanto? Ама толкова ли е много? — пита тя слисана. — Хайде пак да сметнем. Фернандо я убеждава, че сумата е вярна и посяга към портфейла си. Стридените очи са обезпокоени и гледат невярващо към драскулките.

— Слушайте, може да плащате по малко всеки месец — казва ни тя.

Сметката за аперитивите, брускетите, поне сто и петдесет пържени цветове, салам и прошуто, някъде около два килограма пичи и река червено вино е по-малка от бърз обяд за двама в „Харис бар“. Има огромна разлика в стандарта на живот на една селска и на една градска мишка. Двамата с Фернандо се опитваме да разсеем Вера. Тогава идва Барлоцо.

У него има нещо от Гари Купър и аз скоро ще науча, че Барлоцо винаги пристига точно на обед. Без прекалени официалности, без добър ден, той пита дали съм прибрала цветовете на хладно място. И иска да разбере как смятам да ги приготвя. Казвам му, че вероятно ще направя омлет по италиански, а после ще изпържа останалите така, както Биче и Моника направиха снощи. Множеството в бара се умълчава. Моето така небрежно заявено кулинарно намерение е явна провокация. Един по един хората се преместват на масата, на която ние седим срещу вече не толкова тревожните стридени очи.

— А защо не като добавка към паста? — пита мъж, чиито сини сатенени тиранти се извиват храбро над огромния овал на чисто бялата му фланелка, преди да изчезнат в сгъвката под корема му.