Марлена Бласи - Хиляда дни в Тоскана

Дискретна любима? Галантен любовник? Несъмнено е чул как ме успокояваше Флориана. Несъмнено той никога нищичко не изпуска. Поглеждам го. Наблюдавам го. И това не изпуска.

Биче поставя пред мен малка чинийка с приятна на вид панакота — сготвена сметана, която не е извадена от чашката и е полегнала в локвичка от намачкани ягоди. Тъкмо се каня да гребна с лъжицата, и един мъж, който се представя като Пиоджа (това значи дъжд), сяда до мен и ме пита дали вече съм се запознала с Асунта.

— Не, мисля, че не — отвръщам му, докато се озъртам.

— Ами, тя е — сочи той към един широкоплещест, младолик мъж по дънки и фланелка — най-хубавата крава на Пиеро. И е синеока. Асунта е единствената синеока крава, която съм виждал — казва той.

Зяпвам с уста, а той тълкува това като неверие и смекчава разказа за поразителната прелест на Асунта.

— Е, не са й чак сини очите, но и кафяви не са. Сиво-кафяви са, нашарени с малки сини точици, прекрасни. Та след като я издоих тази сутрин, веднага донесох млякото тук горе, при Биче. Давам само част от млякото на Асунта, всичко останало отива в кооператива, за да го пастьоризират там и да го съсипят. С пастьоризирано мляко не можеш да направиш свястна панакота. Поне така казва Биче. Затова й нося по един шестлитров буркан от сутрешното мляко на Асунта поне три пъти седмично, когато ми каже, че й трябва. Prova, prova. Пробвай — увещава ме Пиоджа.

За момент се отдръпвам, като чувам разкритията за най-съкровените услуги на Асунта. От нейното виме до моята лъжица, а между тях — само бурканът на Пиоджа и тенджерата на Биче. Тези факти променят представата ми за „прясно“. И така, хапвам от млякото на синеоката Асунта, получено благодарение на човек с името „дъжд“, и установявам, че то е възхитително. Облизвам и двете страни на лъжицата и остъргвам празната купичка, а Пиоджа сияе.

На една ръка разстояние от мен е сложена кростата, плодова пита. Само че Пиоджа ме наблюдава и ме е страх, че ако я докосна, той някак си ще придаде човешки облик на кайсиите, скупчени в собствения си сладък, лепкав сок върху палитрата на коричката. Просто знам, че тези плодове са откъснати от единственото дърво в Тоскана, на което живеят друиди.

Докато си пожелаваме лека нощ, виждаме карабинерите, които, приведени над карти и с фенерчета в ръце, дават указания на албанците как да стигнат обратно до Венеция. Албанците се връщат във Венеция. Но ние не.

През изминалите три години, откакто аз и Фернандо сме заедно, пътешествията ни винаги са приключвали със завръщане по вода до нашия малък, чуден дом край морето. Само че вече няма крайбрежна къща, която да ни очаква. Разменихме къща на плажа за обор. И въпреки че топлото посрещане, което ни устроиха тази вечер, е доста добра прогноза за живота сред тези хълмове, кое може да се сравни с последните хиляда дни, които изживяхме във Венеция? Още не ми е ясно защо се отказахме от „полите на принцесата“, защо загърбихме великолепието й и се преселихме на сушата, за да поиграем на зарове с поредното ново начало.

Знам, че това начинание е различно. Този път изтеглихме общите си спестявания. Нямаме нито дом, нито работа и нищо повече от смътна представа за това как ще изковем следващата епоха от живота ни. Голяма част от този нов живот предполага повторно утвърждаване на клетвите ни — „в добро и зло, в богатство и бедност“. Фернандо е все така замаян от очаквания и съхранени надежди. Той е дете, избягало от къщи, мъж, избягал от разочарованието, от застиналостта на безцелния живот и от стара, но още мъчителна болка.

Докато изкачваме стръмните каменни стъпала към входната врата на новия ни дом, аз мълча, попивайки радостта на Фернандо, която обаче аз самата почти не усещам. Само от време на време се засмивам, когато се сетя за Асунта. Наслаждавам се на възхищението на Фернандо от тази наша лудория, но все пак се чудя до каква степен в мен живее Омировия герой. Мога ли да разпаля тази своя страна още веднъж? Дали тя все още се приспособява бързо, дали пъргаво ще се нагоди към стария си темперамент?

За момент оставам навън сама и се заигравам с копнежа си по Венеция. Казвам си: „Погледни този тоскански пейзаж. Всеки човек на света би искал да живее тук. Във Венеция няма кипариси. Във Венеция няма и маслинови дръвчета, нито лозя, овце, ливади и житни ниви, няма слънчогледи, дори полета с макове няма. Нито рошави топки лавандула, толкова високи, че можеш да се скриеш в тях“. Опитвам се да не мисля за морето, за розовата светлина и за красотата на Венеция, която ме е удивлявала всеки ден. Това място тук е подходящо за начало, това място, принадлежащо на двеста души — то и те, а сега и ние, изгубени във времето. То и те, а сега и ние, здраво вкопчени в едно парче древна земя, където се сблъскват Тоскана, Умбрия и Лацио. Чувам Фернандо да тършува в къщата, докато се препъва в останалите сандъци с багаж. Той пее и песента му е толкова умиляваща.