Марлена Бласи - Хиляда дни в Тоскана

Никога преди не съм събирала яйца изпод кокошка. А Фернандо никога не е виждал кокошка. Навеждаме се ниско под навеса, където са се настанили около дузина тлъсти женски птици. Няма никакво кудкудякане и прехвръкване. Приближавам се до една кокошка и я питам има ли едно-две яйца. Нищо. Питам на италиански. Пак нищо. Моля Фернандо да я вдигне, но той вече е извън бараката пуши и крачи напред-назад и ми казва, че всъщност изобщо не обича яйца, особено пък омлет. И двете са безсрамни лъжи. Понечвам да отместя кокошката и тя се изтърсва от пръчката, на която е кацнала съвсем доброволно, разкривайки мястото, на което се гушат две чудни кафяви яйца. Взимам ги едно по едно, навеждам се и ги приютявам в чантата си. Искам още две. Внимателно оглеждам помещението. Избирам кокошката, която се е настанила до послушната птица. Вдигам я, а тя ме клъвва толкова силно, че я изтървавам. Виждам, че в полога й няма нищо, и се извинявам за липсата на любезност, като си мисля, че лошият й нрав е предизвикан от смущение. Отивам до друга кокошка и този път намирам едно-единствено яйце, с по-светлокафява черупка, още топло и цялото налепено с клечки слама. Взимам го и си тръгвам с непознат досега трепет. Това е първият ми цял ден в Тоскана и още преди обяд вече съм извършила грабеж в кокошарник.

Обратно вкъщи, вече в кухнята, разбивам яйцата, чиито жълтъци са оранжеви като тиква, прибавям няколко стрити кристалчета морска сол, още толкова пипер, добавям около една супена лъжица бяло вино и шепа пармезан. Изкопавам моя плитък плосък тиган, завъртам го, за да покрия дъното му с няколко капки от туристическия зехтин, и го оставям да се загрее на тих огън. Пускам измитите и подсушени цветове цели, лекичко ги сплесквам, за да стоят на място, и ги оставям за около минута, докато накъсам няколко листенца босилек и още един-два пъти разбърквам яйцата.

Пускам няколко семена от копър в тигана, за да ароматизират мазнината, в която цветовете вече започват да придобиват загар от долната страна. Време е да оживя пламъка и да добавя яйченото тесто. Изпълнявам онези движения „вдигни-на-клони“, необходими да се приготви омлет, без да се нараняват цветовете, които вече са пленени в кадифената прегръдка на яйцата. След това прекарвам сочната тортичка под горещ грил, за да придобие отгоре златиста, шуплеста кожица, преди да я плъзна в чиния и да я поръся с накъсан босилек. Горещите яйца затоплят подправките, така че ароматът им става двойно по-силен. Капвам отгоре струйка фин отлежал оцет балсамико. И накрая, нека си почине.

Двамата с Фернандо потапяме в панировката и изпържваме листата градински чай и връхчетата целина, като ги изяждаме направо от попивателната хартия. Докато стоим пред печката, се осмеляваме да движим само горната част на тялото си и дори това правим с умението на крадци, които танцуват самба. Кухнята е по-малка от тази във Венеция, по-тясна, от която и да е кухня, освен от такава, която се събира в сак. Изпържваме само няколко цветчета, всичките миниатюрни картофчета и зеления фасул и ги изнасяме на терасата с две чаши „Вернача“ и омлета.

— Как ти изглеждат нещата, имам предвид, на този ранен етап? — питам Фернандо.

— Сигурно изпитвам по малко от всичко. Има и страх. И голямо вълнение. Още не мога да повярвам, че е истина — няма вече банка, няма къща в „Лидо“. Тоест, всичко е точно както исках да бъде и все пак още е прекалено неизпробвано, че да изглежда истинско. И къщата, ами, толкова е различна от всички къщи, които някога съм виждал, камо ли да съм живял в такава. Знам, че някои от стаите са странно накривени, но в края на краищата къщата си е голяма.

През целия си живот Фернандо е обитавал само два малки апартамента — единият на не повече от километър от другия, и затова чувствата му към този непознат старинен дом — полуконюшня, полуферма — са доста основателни. На мен огромното ексцентрично пространство ми е интригуващо.

— На мен ми харесва, че лъкатуши. Прилича ми повече на убежище, отколкото на дом, и ми харесва, защото къщата е много примитивна, много груба. Най-подходящата къща за ново начало. Отвън обаче изглежда много окаяна, едва ли не някак презряна, застанала край пътя. Сякаш някакво страдание се е заклещило между камъните й.

Фернандо става от стола си, за да седне на пода на терасата, обляга гръб на стената и отпива от виното си.

— Определено не е Златният дом, но на мен ми изглежда не толкова измъчена, колкото епична. Прилича ми на място, което устоява.