Марлена Бласи - Хиляда дни в Тоскана

Този факт ме очарова, олекотява отблъскващото чувство, което изпитвах в нейното тясно пространство. Вече мисля, че кухнята ми е блажено сепаре. Напълно съм сигурна, че Дона Рийд никога не е готвила в ясли.

— Четири поколения мъже от рода Барлоцо са работали като изполичари в земите на Лучи. Аз щях да бъда петото, но след войната всичко се промени. Баща ми беше прекалено болен, за да работи, затова аз вършех всякаква работа за семейство Лучи, за да изкарвам прехраната ни. Бях по-ценен за тях като момче за всичко, отколкото като земеделец. Те имат осем имота, които се намират между Пиаце и Челе, и аз просто се местех от един на друг. Кърпех покриви, зидах стени, опитвах се да спасявам разни неща от занемаряване, а също и от срама, който войната остави след себе си.

Спокоен в мълчанието. Докато не поиска да говори. Сякаш досега спестявал истории, неговото е вътрешен монолог, тихото припяване на стар монах. Казва ни, че когато родителите му починали, останал сам тук за няколко години, преди да наеме следвоенен апартамент в новия град, на километър и нещо надолу по пътя. Бил последният човек, живял в тази къща за постоянно, а оттогава насам я използвали за хранилище и понякога, за да подслонява допълнителната работна ръка, която Лучи наемали в сезона на прибиране на гроздето и маслините. Не е работил за Лучи и дори не е стъпвал в къщата повече от трийсет години. Това, което не споменава, е също толкова красноречиво, колкото и разказът му. Почива си между фразите, като ни дава време да изслушваме премълчаните епизоди.

— Искаш ли да видиш как са я преустроили на горния етаж? — питам го.

Барлоцо обхожда стаите с нас. Семейната им кухня е била там, където сега е нашата спалня. Той прокарва ръка по новия зид, където някога е била камината. Другите две стаи са били кухненски килер — la dispensa, нарича го той, — където от дебели дъбови греди баща му провесвал полятите с вино бутове на своите прасета, за да се сушат на хладните, сухи ветрове през зимата и пролетта, докато бутовете изсъхнели и се превърнели в сладкото розово месце на прошутото.

— Всякакви неща закачахме на тези греди — казва той. — Смокини и ябълки, нанизани на конци, цели салами, домати и чушки, изсушени със стъблата, плитки чесън и лук. Винаги имаше пирамида, издигната от кръгли зелени зимни тикви, натрупани една върху друга, с дръжката надолу. Издържаха така от септември до април. Стените бяха опасани с бели дъсчени рафтове, изкривени под тежестта на праскови, череши и кайсии, консервирани в буркани, sotto spirito, под алкохол. Когато времената бяха добри, имам предвид.

Стори ми се, че произнася: „Santo Spirito“ 7 7 Свети дух (ит.). — Бел.прев. и му казвам, че определено бих искала да получа рецептата на Светия дух за запазване на череши, и за първи път го чувам да се смее.

Показваме му двете бани, а той само клати глава, промърморвайки нещо за това колко скъпернически са ремонтирали Лучи. Говори за вани с лъвски крака и оголени тухлени стени. Жал му е, че Лучи са пренебрегнали планините от ръчно изработени теракотени подови плочки, които стоят под навесите и избите им из цялата долина, и са предпочели лъскавите, фабрично произведени плочки. Отличителните качества на старата селска къща били поругани.

— E una tristezza — казва той, — proprio squallido come lavoro. Тъжно е, абсолютно мизерна история. Лучи са направили всичко колкото се може по-евтино, с определената от държавата сума.

Въпреки че не разбираме смисъла на последното изречение, от изражението върху лицето на Барлоцо и подчертаната точка, която сложи в края му, става ясно, че сега не е моментът да питаме. Неговата жестоко откровена оценка за къщата ме огорчава, но все пак съм съгласна с него. Припомням си, че не сме дошли в Тоскана заради къща.

Слънцето е отишло да окъпе другия край на небето и когато излизаме да седнем на терасата, светлината над градината е синкава. Малко след седем часът е, Барлоцо още е в монологично настроение и сега подхваща историята на селището. Като всички добри учители започва с общ преглед на предмета си.

Сан Кашано е последното градче сред хълмовете по южните граници на Тоскана, тъй като отстъпва на Лацио и Умбрия, и е точно на 582 метра над морското равнище. То е построено върху билото на хълм, който разделя долините на реките Палия и Киани.

Вълнуващо е да седим и слушаме това, което Барлоцо описва, и искам да му го кажа, но той е така дълбоко запленен от разказа си, че си замълчавам.

Селището съществува още от времето на Етрурия, а вероятно е и по-древно, а по римско време се разраства. Баните, лековитите топли води, които извирали от богатата глинеста почва на това място, привлекли знатните римляни и поставили селището на картата. И когато Империята построила пътя Виа Касия — изключително, грандиозно постижение на строителството, — който свързвал Рим с Галия, селището Сан Кашано деи Бани (Сан Кашано при баните) вече станало по-достъпно за пътешествениците и място за водопой на такива забележителни личности като Хораций и Октавиан Август.