Марлена Бласи - Хиляда дни в Тоскана

В почти всяко село, общност или фракция в покрайнините има по една развалина, за да възвърне тяхната непретенциозност — фрагмент от стена, картина, параклис, внушителна църква, кула, замък, самотна неувяхваща чадъровидна ела, бранеща обработваем хълм, поне половинметрова фреска, още забележима сред хилядолетията трансформации, които я заобикалят. Пазена, почитана, сега тя е орнамент, който украсява аптека или кухнята на някой шоколатиер. Надписи, отпечатъци, следи, които също като нас копнеят да бъдат докоснати и никога да не потънат в забрава.

Научаваме по малко всеки ден. Спираме покрай всяка крайпътна преса за зехтин и опитваме от продукцията, докато намерим такъв, който да харесваме достатъчно, че да напълним нашата двайсетлитрова джара — керамична делва с канелка. При употреба един литър на седмица резервите ще ни стигнат до декември, когато ще се пресова новият зехтин. Дотътряме зехтинената ваза вътре през вратата на конюшнята и я наместваме в тъмен, хладен ъгъл.

Това е земята на географския район Кианти. Въпреки че виното тук се създава от същите сортове грозде и в голяма степен по същата технология, както е в самото Кианти, тези лозя се намират извън обозначените винарски региони на Кианти и трябва да носят различна класификация. Потегляме през хълмовете — запасите ни от току-що почистени, блестящи петлитрови бутилки подрънкват в багажника — и почукваме на вратата на всеки стопанин на лозе, на която има покана „дегустация на наливно вино“. Следобедите ни минават в разклащане на чаши и отпиване и накрая се спираме на едно вино от Палацоне — то да бъде нашето официално домашно червено вино.

От Серджо и няколко други стопани на градини купуваме всеки ден зеленчуци, подправки, плодове. Запасите ни от яйца са осигурени. Купуваме брашно за хляб в десеткилограмови хартиени пакети, а брашното от елда и пълнозърнестото — в двукилограмови пакети, от мелничаря в града. Още не сме взели решение кой ще стане нашият доверен месар, макар че високият млад мъж от Пиаце, който носи сатър, провесен на колана му „Долче и Габана“, изглежда, ще ни спечели. В Керче ал Пино има кооператив, където ни очакват и други необходими неща. А за помощ извън трапезата местната лавандерия е много повече от пералня. Предложенията й включват химическо чистене и шивашки услуги; под същия кипящ от работа покрив се помещават магазин за платове и плетачна фабрика. Собственичката продава и своите прочути ободрителни и тонизиращи напитки, местен незаконен алкохол, варен в казан за дестилиране, който често бълбука покрай парната преса. Съпругът й е обущарят на селото, синът й — автомобилен механик, жената на сина й е фризьорка и всичките им предприятия са спретнато групирани в скромната квадратура на техния двор. Следователно, постигнали сме основна поддръжка. Това е хубаво. Така исках да бъде.

Една сутрин, по пътя нагоре към бара, засичаме Барлоцо да закусва пред кокошарника. Гледаме как счупва яйце в устата си, отпива прилична глътка от бутилка червено вино, избърсва уста с кърпата си, връща виното обратно в чантата и се кани да тръгне нагоре по хълма. Викваме му да ни изчака, а щом стигаме горе в бара, той удря още едно вино, докато ние пием капучино. Казва ни, че всичкото това мляко, което поглъщаме, ще ни убие.

Като ни освобождава от нуждата да го каним на гости, а той да приема, Барлоцо просто добива навика да ни посещава всеки следобед в четири часа. А на нас ни става навик да го очакваме. Помежду си ние с Фернандо го наричаме херцога, въпреки че никога не се обръщаме към него директно с това име. Но в негова чест кръстихме къщата „Палацо Барлоцо“ и всеки път, щом я наречем така, лицето му поруменява като на момче. Никога не съм сигурна дали е от удоволствие, или от смущение.

Барлоцо и Фернандо общуват непринудено помежду си, както може да се очаква непринуденост между Гари Купър и Питър Селърс. Барлоцо обучава Фернандо как да се грижи за маслинения разсад, който съпруга ми развъди няколко месеца по-рано, още в началото, когато решихме да наемем къщата. Обсъждат кое място е добро за зеленчуци, но Барлоцо твърди, че по-голямата част от земята, прилежаща към къщата, се спуска надолу към кошарите с овце и че лехата, която е била кухненската градинка на майка му, е там, където Лучи са издигнали грозната циментова постройка, наричана от тях „плевнята“. Обяснява, че това, което е останало от градината, е твърде малко, за да се засади нещо повече от няколко цветя. Ала щом Фернандо му споменава, че го моля да построи външна пещ на дърва, тънкото очертание на тосканските му устни леко се извива нагоре и Барлоцо отсича: