Сюзън Филипс: Рай в Тексас

Беше като въплъщение на всеки мъж, за когото тя някога бе копняла. Всички съученици от гимназията, които я бяха пренебрегвали; всички млади мъже, които така и не успяха да запомнят името й; всички красиви колеги, които я удостояваха с комплименти за ясната й мисъл, но никога не се сещаха да я поканят на среща. Той бе бляскав супермен, спуснат на земята от перверзния Господ, само за да напомня на грозничките и безлични жени като нея, че някои неща са недостижими.

Пак от снимките знаеше, че любимият му стетсън скрива гъста руса коса, докато периферията засенчваше чифт тъмносини очи, дълбоки и кадифени като лятна нощ. За разлика от нейните, неговите скули бяха като изсечени от ренесансов скулптор. Имаше идеално изваян прав нос, решителна челюст и уста, която трябваше да се показва само с табелка: „Внимание, жени! Смъртоносна опасност!“. Беше абсолютно и върховно мъжествен. Докато се взираше в него, я прободе същият сладък копнеж, който бе изпитвала в онези летни вечери, когато лежеше в тревата и се любуваше на звездите. Той грееше също тъй ярко, но бе също толкова недостижим.

Носеше неизменния черен стетсън, каубойски ботуши от змийска кожа и копринен халат, осеян с червени и зелени светкавици. В едната си ръка държеше бутилка бира с кехлибарен цвят. Пушеше пура, затъкната в ъгъла на устата му, а димът от нея се виеше на кръгчета. Между края на каубойските му ботуши и ръба на халата се виждаше гола кожа и се разкриваха силни, великолепно оформени прасци. Устата й пресъхна, като се запита дали е гол под халата.

— Хей! Нали ти казах да ме изчакаш пред вратата.

Стресната, тя подскочи, когато едрият мъж, който я бе пуснал в къщата, изникна зад нея с малък касетофон в ръка.

— Стела те похвали, че си много секси, но аз исках блондинка. — Той я огледа недоверчиво. — Боби Том си пада по блондинките. Блондинка ли си под тази перука?

Ръката й се стрелна към кока.

— Всъщност…

— Харесва ми облеклото на библиотекарка, което си надянала, но се нуждаеш от доста грим. Боби Том харесва жените да са с грим.

И с големи гърди , помисли си тя, когато погледът й отново се насочи към подиума. Явно бе, че Боби Том си пада по жени с огромни бюстове.

Погледът й се върна на касетофона, докато се опитваше да разгадае възникналото недоразумението. И точно когато започна да се досеща за правилното обяснение, мъжът се почеса по гърдите.

— Стела каза ли ти, че искаме нещо по-така, по-специално, защото той е много депресиран напоследък заради раздялата си с футбола? Дори започна да говори, че ще напусне Чикаго, за да живее в Тексас през цялата година. С момчетата си помислихме, че трябва да го поразвеселим. Боби Том обича стриптийзьорките.

Стриптийзьорките! Пръстите на Грейси конвулсивно се впиха около фалшивите й перли.

— О, мили боже! Трябва да обясня…

— Имаше една стриптийзьорка, за която едва не се ожени, но тя не се справи с футболния тест. — Мъжът поклати глава. — Още не мога да повярвам, че най-великият в тази игра замени шлема за Холивуд. За всичко е виновно проклетото му коляно.

Тъй като той явно предпочиташе да говори на себе си, вместо на нея, Грейси не каза нищо. Вместо това се опита да осмисли невероятния факт, че този мъж бе сбъркал нея — последната трийсетгодишна девственица, останала на планетата — със стриптийзьорка!

Беше смущаващо.

Беше ужасяващо.

Беше умопомрачително !

Той отново я огледа критично.

— Последната, която Стела ни изпрати, се беше облякла като монахиня. Боби Том обича да се смее до пръсване. Но тя беше яко гримирана. Боби Том обича жените да са здравата гримирани. По-добре ще е да се понаконтиш.

Крайно време бе да се приключи с това недоразумение. Тя се изкашля, преди да заговори:

— За съжаление, господин…

— Бруно. Бруно Метучи. В доброто старо време играех за „Чикаго Старс“, още когато Бърт Съмървил притежаваше отбора. Разбира се, никога не съм бил звезда като Боби Том.

— Разбирам. Ами, всъщност…

Пронизителни женски писъци откъм ваната отново привлякоха вниманието й. Грейси вдигна очи и видя Боби Том да се взира снизходително в жените, палуващи в краката му, докато далечните светлини откъм езерото Мичиган блещукаха през стъклото зад него. За миг си представи как той се носи в пространството, космически каубой с шапката си „Стетсън“, с ботушите и халата, мъж, неподвластен на същите правила на земното притегляне, чиито роби бяха всички останали обикновени същества на планетата. Като че ли имаше невидими шпори на ботушите си, които му позволяваха да се движи със свръхзвукова скорост, пръскайки гигантски бляскави искри, които осветяваха всичко, което правеше, превръщайки го в най-прекрасния блян на света, по-велик от живота.