Сюзън Филипс - Първата дама

— Откраднали са я, нали?

Наблюдаваше я така съсредоточено, че тя се изплаши дали не я беше познал, затова наведе глава, за да не му позволи да я вижда анфас.

— Защо смятате така?

— Защото ви видях да паркирате там и сега колата ви я няма. Освен това си бяхте забравили ключовете вътре.

Тя вдигна глава.

— Вие сте ги видели?

— Аха.

— Видяхте ги и не направихте нищо?

— Е… помислих си дали аз да не открадна колата, но се изплаших от жабата ви.

Ако не беше толкова разстроена, може би щеше да се разсмее. Начинът, по който Господин Великана говореше, издаде у него образования човек, което беше малко объркващо, като се имаше предвид видът му на човек от низините. Беше свел поглед към корема й и тя потисна желанието си да погледне също надолу, за да види дали възглавницата подплънка не се беше разместила.

— По-добре влезте вътре и се обадете на щатската полиция — каза й той. — Преди малко тук имаше един стопаджия. Няма да се учудя, ако се окаже, че се е изморил да чака и се е възползвал от безплатния транспорт, предоставен му от вас. Ще остана колкото е необходимо, за да дам описанието му.

Тя нямаше намерение да вика щатската полиция.

— Ще се оправя. Няма нужда да оставате.

— Не ми пречи да остана.

Гледаше я така, сякаш искаше да си припомни лицето й. Нийли усети да я обзема нервност.

— Не искам да ви задържам. Благодаря ви все пак.

И тя понечи да се отдалечи.

— Стойте на място.

Къде я беше виждал? Мат се вгледа по-внимателно в жената, когато тя го загледа притеснена. Поведението й имаше маниера на кралица, но крехкостта й, слабичката й шия и липсата на брачна халка издаваха, че е преживяла тежки времена. Ръцете и краката й бяха почти комично кльощави в сравнение с напредналата й бременност, а погледът в сините й очи издаваше умора и изтощение, които Мат разтълкува като знак, че животът й е стоварил по-голямо бреме, отколкото бе могла да понесе.

Тези яркосини очи… бяха му толкова познати . Сигурен беше, че никога не се бяха запознавали, но имаше чувството, че я беше виждал и по-рано. Нежеланието й да се обади в полицията раздразни журналистическото му любопитство.

— Няма да съобщите за кражбата, така ли?

Видя пулсирането на вената отстрани на шията й, самата тя обаче не трепна.

— Защо смятате така?

Криеше нещо и той беше почти сигурен какво е то.

— Не знам. Може би не искате да се обаждате, защото колата не е ваша?

Притеснение избликна в погледа й, но не и страх. Беше изпаднала в беда, но беше ясно, че умее да запазва хладнокръвие и да не се поддава на отчаяние.

— Това не ви засяга.

Все повече му ставаше ясно, че се беше натъкнал на нещо особено, и продължи в нападателен журналистически стил.

— Страхувате се, че ако позвъните на полицаите, те ще разберат, че сте откраднала колата от приятеля си?

Тя присви очи.

— Защо смятате, че имам приятел?

Той сведе очи към издутия й корем.

— Предполагам, че не някоя приятелка е отговорна за състоянието ви.

Тя изгледа корема си като че беше забравила за съществуването му.

— О!

— Не носите халка и карате открадната кола. Всичко съвпада.

Не беше сигурен защо всъщност се беше заел така да я притеснява. Навик, предположи, роден от професионалното му любопитство към хора, които се опитваха да прикриват истината. Или се беше заял с нея просто защото не му се връщаше в уинибагото.

— Никога не съм казвала, че съм откраднала колата. Вие си го измислихте.

— Защо тогава не искате да се обадите в полицията?

Тя го изгледа така, сякаш беше египетската царица, а той беше от робите, които търкаляха камъни, за да й построят пирамида. Нещо в нейното поведение продължаваше да дразни любопитството му и той продължаваше да я държи на мушката си.

— Бихте могли да се върнете при него — предположи той.

— Не се отказвате да любопитствате.

Обърна внимание на характерната комбинация от интелигентност и високомерие в маниерите й. Тази дама притежаваше явно култивирано в течение на дълги години умение да държи хората на дистанция. Защо не беше постъпила така и с приятеля си?

На кого му приличаше? Отговорът витаеше някъде наоколо, но така и не кацаше на рамото му. Чудеше се колко ли годишна беше? Малко под или малко над трийсетте? Всичко около маниерите й и изобщо осанката й издаваше класата , но положението, в което беше изпаднала, беше твърде несигурно и не безопасно дори за човек от висшето общество.