Сюзън Филипс - Първата дама

Колко жалко обаче, че изгледа така намръщено момичето, което се промъкна в теснината между масата и седалката и седна до него, настанявайки бебето, което носеше, в скута си. Нийли веднага го причисли към онази категория бащи, които гледаха на децата си като на създания, единствено причиняващи им неудобства — най-нелюбимия й тип мъже.

Значи точно на дъщеря му беше придържала вратата, преди да влезе. Макар тя да беше наплескала лицето си с твърде много грим и да си беше боядисала косите на лилави кичури, нежните й черти бяха с потенциала на бъдеща красавица. Бебето беше сладко. Едно от онези здрави, русокоси, игриви ангелчета, които Нийли отбягваше, доколкото й беше възможно.

Беше занимателно да наблюдава хората, но нямаше търпение отново да се впусне в пътешествие, така че откъсна, макар и с мъка поглед от мъжа и започна да прибира остатъците от храната си, както беше забелязала, че правят останалите. Възрастна двойка мъж и жена, заели съседната, свързана с нейната маса, й се усмихна и в отговор тя също им се усмихна. Хората много често се усмихваха — беше го забелязала — като видеха бременна жена.

От любезна усмивката й се превърна в самодоволна. Миналата вечер, преди да си легне в стаята си в мотела, тя си беше подстригала дългата руса коса, която толкова се беше харесвала на баща й и на съпруга й, и я беше боядисала в светлокестеняво — всъщност това беше естественият й цвят, макар да беше изминало доста време от момента, в който за последен път я беше виждала, и не беше сигурна дали е успяла да улучи нюанса. Допадаше й също така и по-късата й и поразрошена прическа. Така не само изглеждаше по-млада, но и доста по-небрежна като за елегантна първа дама.

Първоначално беше решила да продължи с дегизировката си като възрастна жена, но не й се искаше да се поти с перуката и всички онези дрехи. Да се престори на бременна беше много по-добро разрешение. Дори и някой да забележеше приликата на една бременна жена с Корнелия Кейс, нямаше да го сметне за нещо повече от чисто съвпадение.

Предната вечер беше се трудила над малка възглавничка, купена от „Уол март“, превръщайки я в бременна подплънка, префасонирайки ъглите й и пришивайки й колани за връзване. С късата си кестенява коса, дрехи от магазин за стоки с намалени цени и минимален грим тя приличаше на бременна жена, оставена сама на съдбата си. Беше довършила трансформацията си като беше заменила аристократичния изговор с южняшки акцент.

След като излезе от закусвалнята, тя бръкна в чантата, с която беше напуснала Белия дом, за да извади ключовете за чевито си. Напипа пакетче книжни кърпички, ментови бонбони, новото си портмоне, но не и ключовете. Дали не ги беше оставила в колата?

Трябваше да бъде по-предпазлива. Беше привикнала цяла свита от помощници да се грижат за всичко около нея. Същата сутрин беше забравила чантата си, когато беше спряла до едно крайпътно заведение, за да закуси, и се наложи тичешком да се връща при колата, за да си я прибере. Сега си беше забравила ключовете.

Излезе на паркинга и се огледа за чевито, но не го видя. Странно. Спомни си, че го беше паркирала точно до старото жълто уинибаго. Сигурна беше, че е спряла там.

Изтича напред, но колата й я нямаше.

Загледа се в празното място за паркиране, след това и в караваната. Може да се заблуждава. Сигурно беше паркирала някъде другаде. Пулсът й се ускори, а погледът й обходи паркинга. Дори и след това пак не й се вярваше, но колата беше изчезнала. Беше си забравила ключовете в нея и някой я беше откраднал.

Усети гърлото си стегнато. Един ден свобода. С това ли щеше да приключи щастието й?

Събра сили, за да пребори отчаянието, което заплашваше буквално да я задуши. Все още можеше да се измъкне от тази ситуация. Беше взела със себе си хиляди долари. Щеше да си купи друга кола. Щеше да се придвижи някак до най-близкия град и да открие дилър за употребявани коли.

Коленете й се подгънаха и тя приседна на една дървена пейка. Парите й лежаха заключени в жабката на колата. В портмонето й бяха останали само двайсет долара.

Тя скри лице в шепите си. Щеше да се наложи да се обажда в Белия дом и в рамките на час Тайните служби щяха да нахлуят в това най-обикновено и спокойно място. Щяха да я грабнат с хеликоптер и да я приберат обратно във Вашингтон още преди вечеря.

Знаеше точно какво щеше да последва. Строго порицание от баща й. Припомняне от президента за дълга й към страната. Задушаващо чувство за вина у самата нея. И още на следващата вечер щеше вече да е наредена в някаква редица посрещачи с изтръпнали от стотиците ръкостискания пръсти. Сама си беше виновна. Каква полза от цялото й възпитание и обучение, от целия й опит, ако не можеше да запомни простата операция, че е необходимо да извади ключовете от контакта и да ги прибере.