Сюзън Филипс - Първата дама

Господи, колко хубаво беше, че я вижда отново. До болка му се прииска да я привлече към себе си и да я отнесе в спалнята, където да я освободи от всички онези вещи, издаващи богатството и положението й, но знаеше, че нещата можеха и да не се развият толкова лесно, колкото му се искаше — с нея или с някой агент на Тайните служби, наблюдаващ я откъм алеята за паркиране.

Сърцето му трепна и той не можеше да се сети за нещо друго, освен да й каже обичам те , но тъй като това щеше да прозвучи доста прибързано, вместо това реши да приветства кучето:

— Здрасти, Скуид.

Бебето примигна като реакция на гласа му, после лекичко му се усмихна.

Кралицата на Америка отстъпи назад и го пропусна да влезе. Стомахът му се сви. Гледаше го така, сякаш й напомняше смътно за някого, когото някога беше зърнала за миг.

Той я последва по коридора — имаше чувството, че все едно се намира в института Смитсониън 79 79 Институт, основан от английския учен Джеймс Смитсон, с цел да развие и разпространи знанието сред хората. — Б.пр. , и после в официалния хол 80 80 Типичният американски дом включва зона за гости и зона за домакините, т.е. както има официален хол и трапезария, така и отделно същите помещения за семейството, което го обитава. — Б.пр. , обзаведен предимно с мебели от черешово дърво, кресла със странични облегалки за главата и маслени платна от стари майстори. Той беше израснал в къща с разнородни мебели, с пластмасови маси и дървени кръстове и изсъхнали палмови клонки, затъкнати зад тях.

Тя махна с ръка към канапенце с вретеновидни крачета и облегалка във формата на полусфера. Той внимателно паркира огромното си тяло на посоченото му място, очаквайки всеки момент то да се срути под теглото му.

Тя го загледа с увереността на жена, която най-накрая беше проумяла себе си.

— Бих ти предложила нещо за пиене, но наскоро привършихме безалкохолната бира.

Точно сега би му дошъл добре един скоч, дори направо от бутилката. Забеляза, че беше стиснала така здраво бебето в прегръдката си, че то започна да проявява недоволство и да се върти.

— Ново попълнение?

— Андре е дете на Тамара, жената, която се грижи за Бътън.

— Мислех, че ти се грижиш за Бътън!

Сам се удиви на обвинителната нотка в гласа си.

Тя го гледаше сурово и изобщо не си направи труда да му отговори.

— Извинявай.

Дланите му бяха започнали да се изпотяват.

Тя избра да седне на едно от креслата с облегалки за главата до камината, около която вероятно се бяха събирали бащите основатели на Съединените щати да бистрят конституцията.

Бебето продължаваше да се отпива да се измъкне от здравата хватка. Той изчака Нийли да охлаби прегръдката си и да го подхване така, че да му е по-удобно, но тя така и не го направи. Като че беше забравила изобщо, че го държи. Надяваше се това да означава, че всъщност е нервна.

По вида й обаче изобщо не можеше да се разбере дали е нервна.

Канапенцето злокобно проскърца, когато той се облегна назад и протегна дългите си крака. Ако не кажеше скоро нещо, щеше да изглежда като пълен идиот.

— Как са те? Момичетата?

— Знаеш как са. Редовно получаваш писмени доклади.

Бебето направо се гърчеше. Той се зачуди къде ли се беше скрила Бътън. Какво ли не би дал да види малкото момиченце отново — да смени миризливия й памперс и да бъде възнаграден с една от онези нейни усмивки, които не означаваха нищо друго, освен теб обичам най-много .

— Писменият доклад не е същото като да ги видя със собствените си очи. Липсват ми.

— Сигурна съм, че е така, но това не означава, че можеш да влизаш и излизаш, когато си поискаш, от живота им. Между нас освен това съществува договорка.

Разговорът не потръгна в посоката, в която се надяваше да се развие. Бебето изписка.

— Разбирам, но…

Макар все така да беше слаба, онзи измършавял вид, който имаше, когато се бяха срещнали за пръв път, вече го нямаше. Почувства се облекчен… и разочарован. Прииска му се да беше се топила от мъка по него.

Как не — Нийли Кейс да се топи от мъка по някакъв мъж!

Оставаше му да предприеме само едно и осъзнаването на това моментално качи нивото на тестостерона му. Пое си дълбоко дъх и изрече:

— Ти също много ми липсваш.

Тя не изглеждаше да е впечатлена.

Той реши да каже отново същото, но този път в едно изречение:

— Много ми липсвахте ти и момичетата.

Бебето отново изписка. То отчаяно се опитваше да се освободи от прегръдката й, но тя го държеше здраво. Мат не можеше повече да понася мъченията му и скочи.