Лей Грийнууд - Бък

— Настаних Мелиса в спалнята на горния етаж — каза Джилет. — Предположих, че там ще й е по-удобно.

— Какво й е? — попита Хана, докато го следваше нагоре по тясното стълбище.

— Кракът й или може би стъпалото й. Не мога да ти кажа точно. Не ми дава да я докосна.

Това определено й прозвуча странно, но вероятно Мелиса се държеше различно, когато беше ранена или изпитваше болка.

— Как се нарани? Падна ли, или се препъна?

— Докато слизаше от кабриолета, кракът й се заклещи. Казах й да изчака, но тя беше убедена, че ще се справи и сама.

Това бе напълно в стила на Мелиса.

— В стаята, в края на коридора е — каза Джилет, като отстъпи настрани и направи път на Хана да мине пред него.

Пътека на стълбището, килим в коридора. На Хана й беше чудно откъде Джилет получаваше парите си и защо беше похарчил толкова много по тази къща.

Хана отвори вратата на спалнята и рязко спря. Мелиса стоеше до прозореца с чаша вино в ръка. Хана не виждаше нищо нередно с крака или стъпалото й.

— Влез. Настани се удобно.

Усмивката й се стори изключително неприятна на Хана.

— Мислех, че си ранена. Защо си казала на господин Джилет, че…

Тя спря. Някой я изблъска в стаята и затвори вратата след нея.

— Какво става? Защо ме доведохте тук?

— Лиймън знаеше, че няма да дойдеш доброволно, затова ти изпрати бележка, че съм се наранила — каза Мелиса, като усмивката й ставаше все по-неприятна.

— Защо?

— Защото, глупачке такава, Лиймън е толкова влюбен в теб, че не може да си представи да живее повече без теб. Имаш на разположение двадесет и четири часа, да се съгласиш да се омъжиш за него. Но дали ще се съгласиш или не, преди това време да е изтекло, той вече ще те е замъкнал в леглото си.

Бък беше щастлив, че се прибира у дома. Имаше истински късмет да улови толкова много коне за изключително кратко време. След като беше построил ограждението, очакваше, че ще му се наложи да язди поне петдесет мили, за да открие конете. Но стадо след стадо прииждаха в неговата посока. Първоначално предположи, че прериен пожар ги е подплашил към него, но така и не усети миризмата на дима.

Беше отсъствал само осем дни, но му се струваше, че го е нямало много по-дълго време. Въпреки че причината за отсъствието му беше Мелиса, не беше мислил много за нея. Хана му липсваше изключително много.

Имаше достатъчно много време за размисъл, след като Зийк не беше с него да си приказват. Но не успя да намери покой в мислите си. Първата и най-важната беше, че е бил глупак да позволи на Мелиса да застане между него и Хана. Беше толкова щастлив да я открие, толкова отчаяно искаше да я задържи в ранчото, да създаде семейството, което никога не беше имал, че не беше забелязал очевидното.

Колкото и много да обичаше сестра си и да искаше тя да остане, животът в ранчото не беше подходящ за нея. Тя беше израсла в града и никога не би се чувствала щастлива на друго място, освен там. Те не споделяха и същите ценности. Дори и да знаеше, че дрехите й бяха направени така, че да се носят при други условия, Бък не одобряваше кройката им или голямото количество грим, който тя слагаше. Караха я да изглежда евтина, а той искаше сестра му да е безупречна.

След това идваше проблемът със спането й до късно и нежеланието й да помага с работата в къщата. Бък беше свикнал всеки да се включва в общата работа и да изпълнява своята част от задълженията. А и нямаше никакво право да иска Хана да дава парите си на Мелиса.

Беше му неприятно да си го признае, но сестра му беше егоистка. Трябваше да говори с нея. Не можеше да й позволи да се възползва от добрината на Хана или да се държи грубо с нея. Той обичаше Хана. Искаше да се ожени за нея. Искаше тримата да са щастливи заедно. Хана беше изпълнила своята част от задълженията си. Сега беше ред на Мелиса.

Всичко, което Бък искаше сега, беше да се прибере у дома при Хана, да я държи в прегръдките си, да се опита да я накара да забрави за всеки път, когато се беше съмнявал в любовта й, когато беше се съмнявал в собствената си любов към нея. Не можеше да разбере как е могъл да бъде такъв глупак. Тя беше отказала на по-богати и по-красиви мъже, а на него се беше отдала доброволно.

С агонизираща болка си припомни сладостта на тялото й и всеки миг, в който бяха заедно. Само мисълта за това изпепеляваше тялото му. Беше прекарал няколко мизерни нощи, мислейки си какво би искал да й каже, какво би искал да направи. Сега, докато наближаваше ранчото, тялото му беше настръхнало в очакване.