Лей Грийнууд - Бък

Хана не успя да сдържи смеха си.

— За младоженка имаш твърде предубедено мнение за мъжете.

— Уолтър е от малкото мъже, които знаят какво търсят в една жена и не се страхуват да поискат любов. За всичко останало прилича доста на другите мъже.

— Какво се опитваш да ми кажеш, майко?

— Мъжете искат това, което искат, независимо дали е добро за тях или не. Няма да спечелиш нищо, ако се опиташ да ги вразумиш. Ако Бък е искал да намери сестра си повече от всичко на света, ще му отнеме време да разбере, че тя не отговаря на мечтата му за нея. Ако искаш да се омъжиш за него, не би могла ти да си тази, която ще разбие илюзиите му.

— Не съм сигурна, че бих могла да издържа дълго време така.

— Разбира се, че би могла. Има едно нещо, което жените могат, а мъжете не. Това е да чакат.

— Не би трябвало да чакам.

— Предполагам, че се опитва да сложи и двете ви на първо място в сърцето си. Не след дълго сам ще разбере, че не би могъл да го направи. Тогава ще вземе своето решение.

Хана погледна през прозореца. Каубоите си бяха тръгнали. Мелиса седеше под дърветата, като си вееше с ветрилото. На Хана й беше почти невъзможно да потисне целия гняв, който таеше спрямо тази жена. Дали Мелиса осъзнаваше, че разбива мечтите на Бък? Хана беше сигурна, че дори и да го знаеше, за нея това нямаше никакво значение.

— Бъди търпелива — каза майка й. — Аз чаках Уолтър двадесет години. Съмнявам се, че ще ти се наложи да почакаш повече от месец за Бък. Той е умен човек.

Хана не можа да повярва на очите си, когато видя Лиймън Джилет да язди към ранчото й. Тя избърса ръце в полата си и се запъти към оградата на градината. Прекарваше почти половината от времето си в градината, ангажирана със засаждането на късните посеви, почистването на плевелите, поливането и брането на последните пролетни насаждения. Беше толкова привикнала с неугледния вид, в който я виждаха идващите при Мелиса мъже, че вече не се замисляше как изглежда.

— Добър ден, госпожице Гросек — каза Джилет с възможно най-изискания си тон. — Готвачът ми каза, че си имате гостенка. Предположих, че е добре да се отбия и да се запозная с нея.

Поне не й изгуби времето с преструвки, че е дошъл, за да се види с нея. Мелиса остана седнала под дърветата, чакайки Джилет да отиде при нея. Хана си помисли, че е много лесно да имаш самочувствие, когато знаеш, че си най-красивата жена на мили разстояние.

Хана продължи да работи в градината. Можеше да чуе жуженето на гласовете им, редките изблици на смях, но не можеше да разбере за какво си говореха. Беше доволна от това. Нямаше желание да знае. Беше й неприятно да мисли как би реагирал Бък, когато Мелиса му разкажеше за новия си познайник.

Хана приключи с работата си в градината, наскуба малко пащърнак и влезе в къщата, за да го приготви за вечеря. Няколко минути по-късно Мелиса влезе в кухнята.

— Защо не си ми казала, че имаш такъв очарователен и забавен съсед? — попита тя. — Не съм се забавлявала така, откакто пристигнах тук.

Тя очевидно грееше от щастие. Всяка следа от апатията и раздразнението й беше изчезнала. Изглеждаше красива и сияеща. Срещата с богатия, красив мъж й беше повлияла подобно на летен дъжд на цветовете на грамофончето. Мелиса седна, без дори да предложи да й помогне.

— Съмнявам се, че на Бък ще му бъде приятно да го чуе — каза Хана, без да вдига поглед от работата си. — Лиймън Джилет се опита да открадне добитъка ми. Само находчивостта на Бък спомогна да си го върнем, без да се налага да има престрелки.

— Защо му е на един богаташ да краде добитък? — попита Мелиса.

— Може би това е начинът, по който е забогатял.

— Това няма значение. Той е първият мъж, когото срещам, знаещ как да се отнася с една жена.

— А всички онези работници?

— Просто някакви момчета. Те и идея си нямат какво да правят. Лиймън ме покани на разходка. Утре ще дойде с кабриолета си.

— Ако бях на твое място, първо щях да изчакам Бък да се върне и да го обсъдя с него.

— Не е необходимо да питам Бък или когото и да било какво мога или не мога да правя — рязко отговори Мелиса, а от очите й струеше гняв. — Въпреки че съм убедена, че ще му кажеш в минутата, в която прекрачи този праг.

— Не е моя работа какво правиш — Хана скри ръцете си от Мелиса, за да не види, че треперят. — Мисля, че би трябвало да се възползваш от съветите на брат си.

Мелиса скочи на крака:

— Знам много повече за мъжете, отколкото Бък би узнал, дори и да бе живял сто години. Същото се отнася и за теб, мила моя. Мислиш, че ще се омъжиш за скъпия ми брат. Той вероятно заслужава такава безлична мишка като теб, но аз те харесвам не повече, отколкото ти харесваш мен. Знам, че отказа да ми дадеш пари назаем. Също така знам, че искаш да се отървеш от мен. Аз ще си тръгна, но преди да го сторя, ще направя всичко възможно Бък да излезе през тази врата заедно с мен. Ще си умреш стара мома, докато го чакаш да се върне.