Лей Грийнууд - Бък

Последните три дни бяха най-нещастните в живота на Хана. Бък й липсваше много повече, отколкото мислеше, че е възможно. По дузина пъти на ден се улавяше, че е спряла работата си и се взира в далечината, надявайки се да го види да язди към ранчото или поне да види вдигналия се облак прах, предвещаващ завръщането му.

Все още я тревожеше сбиването му със Зийк. Те бяха най-добри приятели, неразделни дори, или така си беше мислила. И все пак Мелиса беше застанала между тях.

Независимо по колко пъти на ден тя спираше работата си и се взираше в далечината, било през прозореца, било над полето с ориза, тя не виждаше нищо. С всеки изминал миг от заминаването на Бък, споменът от онзи час, прекаран в прегръдките му, изгаряше съзнанието й все повече и повече. Тя не можеше да се откаже от него. Без значение какво щеше да се наложи да направи.

Хана беше направила всичко възможно да се сприятели или помогне на Мелиса, но тя ясно й беше показала, че няма никакви шансове двете да станат приятелки. Нито пък имаше някакво желание да се научи да работи. Беше отегчена, неспокойна и раздразнителна.

Докато каубоите не започнаха да посещават ранчото.

Явно мълвата се беше разнесла. Готвачи, които Хана никога преди това не беше виждала, идваха с желанието да купуват яйца и масло от нея. Отбиваха се и каубои, които даваха поръчки за зеленчуци и сладко. Беше странно, въпреки че почти винаги всичко приключваше с разговор с Мелиса.

Мелиса седеше под сянката и забавляваше двама каубои от ранчо „Рафтър Ди“, когато фургонът на майка й пристигна. От радост, че вижда майка си, Хана веднага забрави за Мелиса.

— Това ли е сестрата на Бък? — попита Сара Еванс веднага, щом влязоха в къщата.

— Да — отговори Хана, докато поставяше вода върху печката, а майка й започна да мели зърната кафе. Беше точно както преди появата на Бък. — Чакаше ни, когато се върнахме от Утопия.

— Чух за нея.

Хана посочи натам, където през прозореца на кухнята можеше да се види Мелиса.

— Всички са чули за нея. Като че ли това ранчо в момента е по път на всеки. Понякога си мисля, че нито един работник не би си направил труда да дойде дотук, ако не беше тя.

— Какво мисли Бък за всичко това?

— На моменти ми се струва, че не забелязва никой друг, освен нея.

— Дори и теб?

— Особено пък мен.

Така и не се беше отдала възможност на Хана да каже на майка си, че Бък й беше признал, че я обича. Едва ли имаше значение. След пристигането на Мелиса, Бък повече не беше споменал за женитба.

— Какво се е случило? — Майка й изсипа смляното кафе във водата и го зачака да заври. Хана седна срещу нея.

— Мелиса има огромни дългове. Бък иска да ги изплати, когато продадем мъжките животни през есента. Поиска ми парите от продажбата на маслото и яйцата, за да задържи малко кредиторите й.

— А ти отказа?

— Всичко, което ни остане, след като си изплатим дълговете, трябва да използваме за ранчото. Какво бъдеще ни очаква, ако не инвестираме в това място?

— Все още го обичаш, нали?

— Да.

— И искаш да се омъжиш за него?

Хана кимна. Тя не можеше да не си признае това, което майка й вече знаеше.

— Не виждаш начин да й дадеш тези пари?

Хана я погледна шокирана:

— Мислиш, че трябва да й ги дам ли?

— Няма значение какво мисля аз. Питам теб.

— Не, не мога да й ги дам — каза Хана натъртено. — Можеше и да помисля да й дам нещо, ако бях сигурна, че наистина обича Бък. Но не съм убедена, че е така. Дори бих го направила, ако мислех, че мога да се отърва от нея. Може би не съм права. Но не бих могла да харесам една жена, която се облича по този начин, флиртува с всеки мъж, когото срещне и отказва да свърши каквато и да било работа. И си мисля, че тя е дошла тук само, за да разбере колко пари може да изкопчи от Бък.

— Какво мисли той?

Хана не беше забелязала, че кафето е завряло. Майка й стана и наля две чашки.

— Всичко, което вижда, е, че единственият останал член от семейството му се е върнал. Имам чувството, че дори да му поиска и дрехите от гърба, Бък с удоволствие би ги продал и би дал парите на Мелиса.

Майка й постави двете чаши на масата и седна. Тя отсипа малко от кафето в чинийката си, остави го да поизстине и отпи от него.

— Бък обича ли те?

— Казва, че да.

— Иска ли да се ожените?

— Преди седмица си мислех, че иска. Сега не съм убедена. Имам чувството, че вече е въпрос на избор между мен и Мелиса.

— Пий си кафето — каза майка й, докато отпиваше от своето. — Мъжете са много странни същества. На една жена й е трудно да ги разбере. Не съм убедена, че те могат да разберат сами себе си. Говорят за това, че са силни, разумни и безстрашни, а не са способни да се справят със собствените си чувства. Боят се до смърт от обвързване. Когато въпросът опре до жени, спират да мислят рационално.