Лийла Мийчам - Пепел от рози

— Те са символ на произхода ни, на същността ни — възразил Сайлъс Толивър.

— Така е — съгласил се Анри. — Те са символ на онова, което сте поотделно, но също така показват какво представлявате заедно. Вие сте хора на дълга и отговорността. Отговорните мъже съумяват да изгладят различията си. Те не започват война, за да ги разрешат. Докато в градините си отглеждате единствено символа на вашия род и напълно изключвате другия, ще съществува намек за война — в най-добрия случай на отчуждение — и тази война ще бъде пътят, избран от прадедите ви в Англия.

— Ами ти? — попитал единият. — Ти пое с нас в това начинание. Кой цвят ще избереш за градината си?

— Как… — Французинът разперил ръце по типичния за всички негови сънародници начин. — И бялата, и червената роза, как иначе? Те ще ми напомнят, че имам задължения към приятелството ни, към усилията, които полагахме съвместно. Ако някога ви обидя, ще изпратя червена роза, за да поискам прошка. Ако някога получа роза, отглеждана за тази цел, ще върна на изпращача бяла, за да потвърдя, че всичко е простено.

Двамата мъже се замислили над предложението.

— Ние сме горди мъже — заявил най-сетне Джереми Уоруик. — Трудно ни е да признаем грешките си пред онези, които сме наранили.

— И ни е не по-малко трудно да признаем, че прощаваме — добавил Сайлъс Толивър. — Само ако отглеждаме и двата цвята рози в градините си, ще можем да молим за прошка и да прощаваме без думи. — Замислил се за момент. — Ами ако… другият не прости? Какво ще стане тогава? Трябва ли да отглеждаме и розови рози за подобни случаи?

— Розови рози ли? — изсумтял Анри. — Какъв безличен цвят за това благородно цвете. Не, господа, предлагам единствено бяло и червено. Присъствието на всеки друг цвят предполага възможността за немислимото. Между мъжете с честни и почтени намерения няма място за грешки, не бива да се допускат грешни преценки, никакви постъпки, които другият да не може да прости. Хайде, какво ще кажете?

В отговор Джереми вдигнал чашата си с шампанско, а Сайлъс го последвал.

— Тост! Тост! Тост за червената и бялата роза. Нека растат завинаги в градините ни.

Еймос въздъхна и затвори книгата. Великолепно четиво, ала нямаше никакъв смисъл да продължава. Томчето завършваше с оптимистичен списък на потомството, което се очакваше да продължи патриархалната традиция, а именно Пърси Уоруик, Оли Дюмонт и Майлс и Мери Толивър. Когато книгата е била публикувана през 1901, Мери е била на годинка, а момчетата на пет. Отговорите, които той търсеше, бяха скрити в по-късния им живот. В „Рози“ нямаше да открие нищо за трагедията в семействата, за която Мери намекна, че била причина за решенията й. Въпросът бе къде да открие отговорите.

Беше всеизвестен факт, че макар социално да бяха неразделни, те работеха и забогатяваха независимо едни от други. Това бе правило, прието още в самото начало, че всеки ще се издига или проваля сам, без да разчита на финансовата помощ на другите. „Не искай и не давай заем“ му се струваше крайно недобросъседска максима между приятели, но доколкото му беше известно, правилото не бе нарушено нито веднъж. Толивърови отглеждаха памук, семейство Уоруик търгуваше с дървен материал, Дюмонтови продаваха луксозни платове и дрехи и никога, дори когато Мери Толивър се омъжи за Оли Дюмонт, те не сляха бизнеса си и не разчитаха на капитала на другите.

Защо тогава Мери оставяше „Съмърсет“ на Пърси?

„Ти стана част от живота ни, след като историята беше започнала“, беше му казала Мери и сега бе готов да повярва, че е било точно така. Само един човек можеше да попълни липсващите глави. Искаше му се да се втурне в „Уоруик Хол“, да задумка по вратата и да настоява Пърси да му разкрие онова, което бе принудило Мери да продаде „Толивър фармс“, да му остави сто и шейсет годишната плантация на семейството си и да лиши от наследство праплеменницата си, която обичаше. Какво, в името на всичко свято, я бе подтикнало да подготви този абсурден кодицил, при това в последните седмици от живота си?

Само че като адвокат на Мери той нямаше друг избор, освен да мълчи с надеждата това неочаквано стечение на събитията да не се окаже толкова разрушително, колкото се страхуваше. Пожела на Мери успех през утрешния ден, когато взривеше бомбата пред праплеменницата си. Сърцето му се сви, когато се замисли, ала нямаше никак да се изненада, ако Рейчъл поръчаше розови рози за гроба й. Каква трагедия за паметта на Мери, какъв трагичен завършек на изключителната връзка между тях двете.