Лийла Мийчам - Пепел от рози

Еймос поклати глава, вече малко пиян, надигна се от стола и пъхна кодицила и писмото в пликовете им. За секунда си помисли дали да не ги хвърли в коша за боклук, след това сви рамене и сложи документите в шкафа.

Мери спря на тротоара пред кантората на Еймос и се подпря на бастуна, за да си поеме дъх. И гърлото, и очите й горяха. Сякаш някой беше стиснал дробовете й. Беше истинско мъчение. Милият, верен, предан Еймос. Те не го заслужаваха. Цели четирийсет години… Наистина ли бе изминало толкова време, от деня, в който слизаше по стълбите в универсалния магазин, почти обезумяла от страх заради изчезването на Уилям и забеляза как младият капитан от 101-ва военновъздушна дивизия я е зяпнал?

Онзи момент беше толкова жив в спомените й, като че се бе случил съвсем наскоро! Сигурно господ е истински Макиавели, след като е измислил подобни жестокости да съпътстват остаряването. Не може ли старците поне да имат точна преценка за времето… да възприемат годините като дълга лента, както е в действителност, вместо да им се струва, че всичко е отлетяло за миг и началото е било положено съвсем скоро. На старите и умиращите трябва да им бъде спестено чувството, че животът едва сега започва.

Всъщност, и запокитените в ада биха искали чаша вода, въздъхна тя, сви рамене и мислите й отново се върнаха към Еймос. Прояви се като истинска неблагодарница, като му повери тази задача, но пък той беше смел и добросъвестен. Нямаше да обърне гръб на професионалните си задължения. Някои семейни адвокати, убедени, че знаят най-добре кое е най-правилно, биха изхвърлили кодицила в кошчето за боклук, без да им мигне окото, но не и Еймос. Той щеше да изпълни инструкциите й до последната буква, слава богу.

Пое си въздух по-спокойно, сложи си очилата и огледа тротоара за Хенри, който щеше да я откара у дома. Беше изпратила шофьора си до кафенето на съда, докато траеше срещата с Еймос. Не го видя, той сигурно все още флиртуваше с Руби, сервитьорка на неговата възраст. Няма значение. И без това трябваше да свърши още нещо преди обед, след това всичките й дела щяха да бъдат наред. Това обаче можеше да почака, реши тя и изпъна гръб. Чувстваше се достатъчно добре, за да се поразходи първо, това щеше да е последната й разходка в града, създаден с помощта на семейството й.

Много отдавна не се беше разхождала на площада пред съда, за да разгледа витрините и да се отбие при собствениците, повечето нейни дългогодишни приятели. Вече излизаше рядко. Години наред си поставяше за цел да поддържа връзка с хората, благодарение на които общността им в Източен Тексас бе толкова сплотена — трудолюбиви магазинери и чиновници, банкови служители и секретарки, а също и онези, които ръководеха всичко… момчетата от кметството, както ги наричаше тя с много обич. Мери беше представителка на рода Толивър и бе неин дълг от време на време да се появява в града, една от причините, поради които се обличаше с много внимание, другата бе в памет на Оли.

Днес той щеше да се гордее с нея, помисли си тя и огледа костюма си от „Албърт Нипон“, обувките и чантата от крокодилска кожа. Почувства се почти гола и някак уязвима без перлите, но знаеше, че си внушава, а и не й оставаше дълго време, за да й липсват.

Както предполагаше, откри Хенри, неин шофьор от двайсет години насам и племенник на икономката й, на бара в кафенето да бъбри с Руби. Настана суматоха, когато тя влезе. Винаги я забелязваха, където и да отидеше. Фермер в гащеризон скочи от сепарето и задържа вратата, тя помаха на неколцина търговци в дъното, поръчали си специалитета на заведението.

— Здравейте, госпожице Мери — поздрави я Руби. — Да не би да сте дошли да ме отървете от този негодник?

— Няма да е веднага, Руби. — Мери даде знак на Хенри да остане на мястото си. — Дано нямаш нищо против да го изтърпиш още малко. Искам да поговоря с този-онзи, да видя някои хора. Поръчай си още една чаша кафе, Хенри. Няма да се бавя много.

По лицето на Хенри се изписа неподправен ужас. Време беше за обеда на Саси.

— Как можете да се разхождате в тази жега, госпожице Мери? Мислите ли, че е разумно?

— Не е, но на моята възраст ми е позволено да постъпвам глупаво.

Когато излезе отново на тротоара, Мери спря, за да обмисли накъде да поеме. Огледа се и забеляза нови магазини, отворени през последните години. Чувствата й бяха смесени. Хаубъткър се беше превърнал в туристическа забележителност. Списания като „Съдърн Ливинг“ и „Тексас Мънтли“ превъзнасяха архитектурата му в стил гръцки неокласицизъм, местната кухня, чистите тоалетни в заведенията и той се беше превърнал в любимо място на юпитата, които търсеха къде да прекарат уикенда, далече от градския хаос и шумотевица. Разни пришълци непрекъснато проявяваха интерес за разрешителни да обновят стари къщи и да ги превърнат в хотели, както и да построят грозотии със стотици легла, които щяха да съсипят предвоенния чар на града. Градският съвет, в който участваше Еймос заедно с Пърси и Мери като почетни членове, беше успял да отблъсне атаките на всички хотели, вериги за бързо хранене и магазини за намалени стоки.