Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 1)

Понякога Хъни посещаваше леля си Вилхелмина в Кеймбридж. Тя преподаваше в университета, бе госпожица, а също и любимата леля на Хъни, тъй като никога не я разпитваше за танцовата школа и за приятелите й, а й разказваше за Франция, за книги и дойдеше ли време за чай, я черпеше с вкусни сладкиши и сандвичи в малкия си, елегантен апартамент. Хъни бе убедена, че и леля Вилхелмина е бедна роднина.

От петдесет и втора, когато стана на десет години, до петдесет и четвърта година Хъни се терзаеше все повече и повече. Порасна на височина, но и доста напълня. Две години при господин дьо Фистър и две години в „Ралф Уолдо Емерсон“, където загуби малкото си приятелки, когато започнаха да говорят за момчета и да експериментират с гримове и сутиени. През тези две години тя прекара Деня на благодарността, Коледа и няколко седмици в Мейн и Кейп Код с лелите и братовчедите си, но през всичкото това време ужасните думи „бедна роднина“ не излизаха от главата й. Тя и преди бе нещастна, но поне бе дружелюбна. Тези две думи я накараха да страни от другите, да се затваря в себе си и да се измъчва от чувство за вина. Ако се държеше нормално, Хъни можеше да се сприятели с някои от братовчедите си — те изобщо не бяха надменни и нелюбезни. Та нали и тя като тях бе Уинтроп! Но случката от онзи следобед в танцовата школа я бе убедила, че зад всяка усмивка се крие подигравка, зад всяка дума — снизхождение и стига да можеха, всички до един биха се отказали от нея. Затвореността й караше и най-добронамерените да се държат безразлично, а безразличието им само затвърждаваше подозренията й.

Хъни започна да мрази властните си лели и многобройни братовчеди, които се държаха така, сякаш парите изобщо не ги интересуват. Но тя ги познаваше добре. Знаеше, че за тях само парите имат значение. Хъни намрази баща си, затова че не печелеше повече, че бе избрал тази досадна работа, за да му остава време за лабораторията, която я изместваше на втори план. Намрази и Хана — тя я обичаше, но с нищо не можеше да й помогне. Постепенно започна да мрази всичко, освен парите, многото пари. И храната.

Джосая Уинтроп проведе с нея няколко сериозни разговора за начина й на хранене. В строгите си лекции той й даде подробни обяснения за калориите, за обмяната на веществата и балансираното хранене. Каза й, че всичко зависи от диетата, че никой в семейството им не е бил дебел и забрани на Хана да прави сладкиши. Но щом отидеше в болницата или лабораторията, двете забравяха нарежданията му. Хъни нямаше дванайсет години, а тежеше близо осемдесет килограма.

Един летен неделен следобед, преди Хъни да навърши дванайсет години, във Фрамингам пристигна любимата леля на Джосая Уинтроп — Корнилия.

— Джо, ти наистина трябва да направиш нещо за Хъни! — заяви тя.

— Уверявам те, Корни, че неведнъж съм й говорил за теглото й. В тази къща тя не яде никаква калорична храна! Вероятно приятелките й я черпят. Освен това ти си спомняш, че и двамата ми родители бяха едри. Хъни ще отслабне, когато влезе в пубертета. След две-три години тя ще е с нормално тегло. Досега дебел Уинтроп не е имало. Е, върви височка като нас, но тона не е лошо.

— Джо, толкова си умен, а разсъждаваш невероятно глупаво! Аз нямам предвид наднорменото й тегло, макар че и за него трябва да се вземат мерки, и то на всяка цена. Освен това Хъни има фина конструкция — сляп да си, ще го забележиш. Аз имам предвид това, как се чувства! Та тя страни от всички! Така си потънал в проклетата си работа, че не забелязваш колко нещастно е това дете. Ти не знаеш ли, че няма приятелки — кой ще я черпи със сладкиши, кажи! Тя дори избягва роднините си, а е съвсем естествено да е сред тях! Колкото до танцовата школа на господин дьо Фистър, за нея това бе една трагедия. Джо, разбираш ме чудесно и затова не ме гледай така иронично. А ако не ме разбираш, още по-зле за теб. Караш ме да ти го кажа направо — ако не направиш нещо, тя ще бъде изолирана от своя естествен кръг.

— Корни, струва ми се, че малко снобееш. Хъни винаги ще си остане Уинтроп, нищо, че не сме на върха…

Джосая премина в открита, самоуверена, себична защита. Не му беше приятно да дава обяснения и бе готов да се оправдава безкрай.

— Джо, изобщо не ме интересува какво мислиш. Защото Хъни расте като аутсайдер в едно общество, в което никой не проявява съчувствие към аутсайдерите! Знам всичките ни недостатъци и въпреки това не искам да живея никъде другаде, освен в Бостън. Тези недостатъци нямат значение, ако принадлежиш към нашето общество. Но Хъни все повече се отдалечава от него и това е колкото жестоко, толкова и нелепо, Джо!