Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 1)

В последния клас Хъни бе достигнала пълния си ръст, метър и седемдесет и осем, и тежеше около сто килограма. Щеше да е и още по-дебела, ако не беше нискокалоричната, здравословна и богата на протеини храна, с която се славеше „Емъри“. Хъни бе приета в „Уелсли“ и в „Смит“. След първокласния колеж леля Корнилия смяташе да й осигури и първокласно следване. Но плановете на Хъни — планове, породени от гняв и обида, — бяха съвсем други. Леля й Вилхелмина бе вече в старчески дом, за който плащаше родът Уинтроп и при последното си посещение при старицата Хъни получи чек за десет хиляди долара.

— Това са спестяванията ми — каза леля й. — Не им казвай за тях, защото Джордж ще ги вземе и ще ти подреди живота по свой вкус, така че няма да видиш дори лихвата. Похарчи ги, докато си млада — за някаква глупост. Аз цял живот не извърших нито една глупост и да знаеш само как съжалявам. Не чакай да стане късно и ми обещай, че ще ги похарчиш за себе си.

След една седмица застана срещу леля си Корнилия и каза с треперещ глас:

— Не искам да следвам. Не бих изтърпяла още четири години, заобиколена само от момичета. Имам десет хиляди долара и смятам… смятам да замина за Париж и да живея там, докато ми стигнат парите.

— Как така! Откъде имаш десет хиляди долара?!

— Даде ми ги леля Вилхелмина. Няма да ви кажа къде съм ги внесла. Няма да разреша на никого да ги инвестира на мое име, дори и на чичо Джордж. — Най-после взело думата, дебелото момиче се тресеше от решителност. — Ако искам, мога да избягам в Париж без изобщо да разберете. А там няма да ме намерите.

— Изключено, мило дете! Хич не си го мисли! Ти не знаеш как ще ти хареса „Уелсли“. За мен бе удоволствие всяка прекарана минута от четирите ми години там…

Откакто бяха подхванали този невероятен разговор, Корнилия за пръв път се загледа в лицето на Хъни. Изражението й я обезкуражи. Момичето явно нямаше да отстъпи. Казано образно, за нея това бе въпрос на живот и смърт. Ето каква я свърши Вилхелмина. Да даваш чек на едно дете. Сигурно я беше хванала склероза… Въпреки всичко може би все още нещо можеше да се направи срещу това неочаквано решение. Насила не можеха да я накарат да следва. Корнилия и друг път се бе питала какво бъдеще очаква Хъни, след като завърши. Вероятно щеше да стане учителка. Нали бе първа в класа по френски. И все пак, би било жалко дъщерята на Матилда да стане една от многото учителки стари моми.

— Хъни, седни за малко, моля те. Ще се съобразя с желанието ти, но при две условия. Първо, ще намерим някое добро френско семейство, у което ще отседнеш и което ще се грижи за теб. Не бих допуснала да живееш на хотел или в отвратителните студентски общежития. Второ — ще стоиш само една година, една година е напълно достатъчна за Париж, а като се върнеш, ще изкараш едногодишния курс в школата „Кейти Гибс“, за да си осигуриш хубава секретарска работа и да започнеш да се грижиш за прехраната си.

Хъни мълчеше и разсъждаваше. Важното беше веднъж да стигне в Париж, после трудно щяха да я върнат. Ако живееше у някое семейство, парите щяха да й стигнат за по-дълго време. В „Емъри“ бе чула, че французите не се интересуват от живота на квартирантите си, стига да плащат редовно наема. Все някак щеше да се отърве от „Кейти Гибс“. Та кой харесва секретарската работа! Или пък противните тъпи курсове!

— Съгласна! — съобщи Хъни и широко се усмихна. А Корнилия бегло отбеляза, че усмивката й е наистина очарователна — жалко, че се усмихваше толкова рядко.

Още същата вечер Корнилия писа на лейди Моли Бъркли, по баща Лоуъл, която бе една от най-важните бостънски личности сред „близките хора“ в Европа.

„Скъпа братовчедке Моли,

Имам да ти съобщя една интересна новина. Хъни Уинтроп, дъщерята на Джо, смята да прекара една година в Париж, за да поусъвършенства френския, преди да продължи образованието си в «Кейти Гибс». Тя е мило и сърдечно дете, макар, уви, да не е хубавица. Дали би могла да намериш някое добро приятелско семейство, у което да настаним Хъни? За съжаление, тя не е богата, така че след време ще се наложи да работи, но пък притежава малка сума, която би й стигнала за следващите няколко години — стига да харчи разумно. Скъпа Моли, надявам се да получа отговора ти, преди да пристигнем. Както обикновено ще дойдем през юни и ще отседнем в «Клариджис». Надявам се, че ще се видим!

Лейди Моли Емлин Лоуъл Лойд Бъркли бе седемдесет и седем годишна жизнерадостна дама, която с удоволствие се залавяше с подобни дела. Отговорът й пристигна след три седмици.