Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 1)

„Мила Нели,

Много се зарадвах на писмото ти и от своя страна също бързам да те зарадвам. Поразпитах тук-там и разбрах, че у Лилиан дьо Вердюлак има свободна стая. Ти вероятно си спомняш съпруга й граф Анри — такъв мил човек. Но, уви, бе убит през войната и оттам насетне семейните им доходи секнаха. Лилиан взима една наемателка годишно и ние наистина имаме добър шанс, защото тя е прекрасна и очарователна жена, чудесна във всяко едно отношение. Двете й дъщери са по-малки от Хъни, но с радост ще й правят компания.

Наемът, който разбира се, включва и храна, е седемдесет и пет долара седмично — според мен това е съвсем прилична цена, особено като се има предвид колко скъпа е храната тук. Пиши ми, за да мога да дам окончателен отговор. Поздрави Джордж!

Истинската френска аристокрация — не онази, удостоена с титли от Наполеон, а някогашната роялистка аристокрация, чиито предци са сред кръстоносците, а и с още по-стари корени, — се интересува от пари два пъти повече, от другите французи. А това ще рече, че аристокрацията се интересува от пари поне четири пъти повече, отколкото обикновените хора изобщо. За тях всички пари, които не са собственост на семейството, са нови пари. Ако син от такава фамилия се ожени за дъщеря на богат търговец на вина, веднага се правят разни сложни трансформации, та зестрата й да заблести като наследство на самата мадам дьо Севине.

Френската аристокрация проявява жив интерес към бостончаните още от времето на Френската революция, когато бостончанинът, полковник Томас Хандасид Пъркинс, спасил лично сина на маркиз дьо Лафайет и завел момчето в Новия свят. Не трябва да забравяме, че първите бостончани са били търговци и моряци и ако трябва да проследяваме корена им чак до Плимът Рок, а мнозина държат на това, всички те произхождат от английската средна класа. И все пак човек може да се възхищава на способността им да трупат и увеличават богатствата си, както и на все по-изисканите им потомци. Дъщерите им се славят с тази изисканост и носят най-завидните френски титли. Тези бостончани може да не притежават многовековни фамилни имения с красиви замъци, които напълно биха удовлетворили благоговеенето на французите към недвижимите имоти, но пък са собственици на значителен брой заводи, банки и брокерски фирми. Освен това те имат стил. Никога не проявяват вулгарност. Мирно и тихо живеят и богатеят, а това допада на много от французите, които няма как да не се дистанцират от възмутителната, едва ли не позорна показност и грандомания на дедите си след Революцията.

Младите обеднели френски аристократи са принудени да се женят по сметка. Така те изпълняват свещения дълг към родителите си, към себе си и изобщо към своя род. Това е и единственият начин да не се разделят със земите си. Колкото до изпадналите аристократи, неуспели да забогатеят чрез брак, те също имат задължението да поддържат определен стил на живот, та дори и да умират от глад, макар че едва ли се е стигало дотам.

Графиня Лилиан дьо Вердюлак бе загубила през Втората световна война всичко, освен своя стил, кураж, маниери и благовъзпитаност. Стилът й съчетаваше вроден изискано семпъл вкус и умението да налага известна дистанция. На това се дължеше особеният й, неприсъщ на по-общителните хора чар. Любезността й съвсем не се бе изчерпала от непрестанното присъствие в дома й на млади наемателки американки, на които дължеше значителна част от доходите си. Лилиан бе много доволна, че през следващата година ще подслони госпожица Хъни Уинтроп — Лейди Моли я препоръча така горещо. Момичето бе от несъмнено добър произход и роднина на повечето стари бостънски фамилии — така, както Лилиан бе роднина с целия род Фобур Сен Жермен.

Дребничката, руса четирийсет и четири годишна французойка живееше в апартамент на булевард „Лан“ срещу Булонския лес. По време на войната наемите останаха същите и благодарение на това объркано и все още непроменено положение тя продължаваше да живее с порасналите си дъщери в стария, твърде скъп парижки квартал. Ремонт, разбира се, не бе правила от трийсет и девета година, но макар и позапуснат, апартаментът бе доста представителен — много слънчев, с високи тавани. Навсякъде цареше силно осезаем женски уют, присъщ на необитаваните от мъже домове.

Госпожа графинята лично посрещна Хъни. Вратата обикновено отваряше готвачката Луиз, която живееше в таванската стая, а Лилиан посрещаше гостите си облегната на огромните поизтъркани възглавници на дивана в хола. Тя ставаше само ако гостенката бе по-възрастна от нея. Днес обаче искаше да подчертае гостоприемството си.