Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 1)

Господин дьо Фистър взимаше момиченца, навършили девет години — нито с ден по-малки. От девет до единайсет години те минаваха курс за начинаещи, от дванайсет до четиринайсет — междинния курс, а от петнайсет до седемнайсет, когато повечето отиваха в колежи, се събираха само в празничните вечери и се подготвяха за дебютантските балове.

След време Хъни се убеди, че едва ли не всяка жена, посещавала някога школа за танци, пази ужасните спомени за забравени ръкавици, фусти, свлекли се по средата на валса и запотени кавалери, които сякаш нарочно те настъпват. Но Хъни знаеше, че тези дами всъщност кокетират с „мъчителните“ си спомени — чрез тях те изтъкваха, че принадлежат към привилегированото съсловие, което изпраща дъщерите си в школи за танци. Тя не разказа никога и на никого за школата на господин дьо Фистър. Защото последното нещо, на което се научи там, бяха танците.

Хъни бе родена през ноември и затова тръгна в школата не на девет, а почти навършила десет години. Тя стърчеше над всички, а и тежеше приблизително седемдесет килограма. Хана й бе помогнала да си избере рокля от юношеския щанд — на детския щанд всичко бе малко за нея. Роклята бе ужасно грозна — светлосиня, от тафта.

Когато, придружена от смутената Хана, влезе в клуба „Винсънт“, лелите й се спуснаха да я целуват, ала миг след това се спогледаха слисани. „Тоя твърдоглав Джо е за убиване“, прошепна една от лелите и дори забрави да каже довиждане на собствената си елегантна дъщеричка, издокарана в бледорозова кадифена рокля с дантелена яка. Хъни боязливо пристъпи в препълнената зала, където братовчедките й махнаха за поздрав.

Успехът на господин дьо Фистър се дължеше до голяма степен на факта, че таксата за момчета бе два пъти по-малка от таксата за момичета, и така, във всеки клас имаше достатъчно много момчета. Правило номер едно беше, че всяко момче трябва да си намери партньорка. Момчетата не биваше да седят, докато момичетата танцуват. Ала и никой не можеше да ги спре да се втурват, за да канят само най-хубавките момиченца. Още на девет години те откриваха привлекателната сила на красотата, на особените усмивки и интонацията, с която се прошепваха по-интимни шеги. Никой не можеше да гарантира кавалер на момичетата, които неизменно биваха канени последни, и то от най-невзрачните и тромави момчета (ето защо след време бостънските психоаналитици задължително изслушваха проблемите, възникнали още в танцовата школа на дьо Фистър).

Танците се прекъсваха шест пъти и тогава господин и госпожа дьо Фистър даваха указанията си. Между двата учебни часа имаше почивка. Шест пъти поред Хъни бе последното момиче, което поканиха. Този кошмар най-после свърши, дойде почивката и Хъни застана сама до отрупаната с лакомства маса. Започна да се тъпче с масленки и кейкчета и да се налива със сладък плодов сок. Стоеше сам-сама в ъгъла и бързо-бързо преглъщаше. Господин дьо Фистър обяви началото на втория учебен час, но Хъни не се отлепваше от ъгъла, тъпчеше сладките в устата си и си наливаше десетата чаша гроздов сок. Господин дьо Фистър веднага я забеляза — не й беше за първи път.

— Хъни Уинтроп — извика той, — бъди така любезна да се присъединиш към другите момичета. Започваме!

Хъни изведнъж повърна — ужасен червеникав фонтан. Отвратителната каша от сладкиши и сок заля чиниите, бялата ленена покривка и дори излъскания дансинг. Госпожа дьо Фистър веднага я заведе до тоалетната, стоя при нея няколко минути и я остави да се посъвземе на един стол. Когато свърши часът, Хъни чу приближаващите стъпки на няколко момиченца и бързо се скри в една от тоалетните.

— Коя е оная — пфу! — ужасна, непохватна дебелана с гадна синя рокля? — попита непознат глас. — Да повръщаш така! Познаваш ли я? Някой ми каза, че ти била братовчедка.

Хъни чу гласа на братовчедка си Сара:

— О, това е Хъни Уинтроп. Пада ми се някаква далечна, много далечна братовчедка, дори не живее в Бостън. Не казвай на никого, но тя е бедна роднина.

— Сара Мей Алкот, майка ми е казала, че така не бива да се говори за никого!

— Знам — изкиска се безжалостно Сара, — но тя е наистина такава! Нашата фройлайн го каза на Дианината мамзел миналата седмица в парка. Една бедна роднина, точно така каза.

Спомените бяха вече избледнели, но след тази случка Хъни вероятно бе предадена отново на Хана, а лелите й след поредния семеен съвет започнаха да я водят в изискания магазин за „дрехи за дебютантки“ на Нюбъри Стрийт, откъдето избираха роклите й за танцовата школа.