Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 1)

Хъни бе мило дете. Е, наистина доста пухкавко и стеснително според преценката на безбройните близки и далечни лели, които се нижеха във Фрамингам с близките и далечни братовчеди, за да я видят или за да я вземат да им погостува няколко дни. Съжаляваха горкото сираче, чийто макар и грижовен баща бе непрекъснато в болницата или в онази негова лаборатория. За отглеждането на Хъни се грижеше единствено Хана. Тя наистина се справяше отлично, ала… не бе особено образована. Лелите решиха, че навърши ли три години, Хъни трябва да започне да посещава забавачката на госпожица Мартингейл в Бак Бей. Там бяха и братовчедките й Лайза, Еймс и Пиърс. В забавачката щеше да получи основни познания по музика и изкуство и щеше да се запознае с децата, с които се предполагаше, че ще дружи цял живот.

— И дума да не става — възпротиви се баща й. — Тук Хъни расте на чист въздух, сред природата, а децата, с които играе, са чудесни. Хана е добра, мила и внимателна и с нищо не можете да ме убедите, че едно нормално тригодишно дете, което расте на воля, трябва да бъде насила занимавано с изобразително изкуство и затворено — не дай боже! — в бетонна клетка. Не позволявам и толкова!

Никоя от лелите не можа да го убеди. Той надминаваше по упоритост, дори най-упоритите във фамилията.

И така, тригодишната Хъни бе откъсната от своето съсловие. Посещенията и на най-добронамерените лели постепенно секнаха, защото през седмицата децата им бяха заети в забавачката, а през уикендите искаха да играят с новите си приятелчета. Да не говорим за рождените дни! Най-добре щеше да е да изчакат Хъни да порасне още малко, та милият Джосая да я води и да я взима. За съжаление той държеше всяка вечер да работи върху изследванията си и никога не се съгласяваше да останат да преспят у домакините.

На Хъни очевидно не й липсваха връзките с армията от скучни братовчеди и властни лели. Детството й преминаваше във волни игри с непретенциозните съседски деца, а когато му дойде времето, тя тръгна в кварталната детска градина. Бе щастлива с Хана и с нейните сладки и кейкове. Баща й почти винаги се прибираше за вечеря, а после слизаше в лабораторията си. Хъни не познаваше друг начин на живот и се чувстваше съвсем добре.

След двете години в детската градина Хъни постъпи в първи клас на основното градско училище „Ралф Уолдо Емерсон“. Още от първите училищни дни тя разбра, че не е като другите деца. Всички си имаха майки, братя, сестри, а тя имаше само Хана, която дори не й беше роднина, и баща си, с когото вечеряше набързо и толкова. Другите деца растяха в големите си семейства сред шеги, разправии и своеобразни взаимоотношения, които й бяха непознати и я смущаваха. Техните братовчеди не живееха в огромни имения в Уелзли или Чеснът Хил, нито пък в разкошни къщи на Луисбърг Скуеър и Върнън Стрийт. Лелите им не членуваха в изискани дружества и не посещаваха танцовите вечеринки на госпожа Уелч. Чичовците на съучениците й не бяха завършили Харвард, не играеха скуош, нямаха огромни яхти и не членуваха в клубовете „Съмърсет“, „Юниън“, „Майопия Хънт“ или „Атиниъм“. Техните лели не ги водеха в петък следобед на концерти на Бостънския симфоничен оркестър.

За да омаловажи факта, че си няма нито майка, нито братя и сестри, Хъни непрекъснато се хвалеше с роднините и братовчедите си и с техните къщи. Съучениците й започнаха да я отбягват, но тя не спря с хвалбите, защото не можеше да разбере какво ги дразни. Престанаха да я канят на гости и да играят с нея. И тя започна да ги сравнява с надменните си братовчеди — те, разбира се не я мразеха, но и едва ли я обичаха. Бавно, безвъзвратно и необяснимо за самата нея Хъни се оказа съвсем сама. Хана правеше все повече и повече сладкиши, но дори ябълковият пай с ванилов сладолед вече не носеше утеха.

Хъни нямаше с кого да споделя своите тревоги. С баща си никога не бе разговаряла за чувства. Подсъзнателно усещаше, че на него няма да му е приятно, ако разбере, че е нещастна. Той често й казваше, че е „добро дете“, е, малко пълничко, но скоро щяла да се източи. А едно добро дете не може и не бива да показва, че познатите му не го харесват. Това, че е отбягвано, е като наказание за нещо, което единствено то не може да си обясни. Детето понася това наказание и се срамува от себе си. Чувството на унижение и огорчение е нетърпимо и детето го крие от всеки, който все още го харесва и обича. Тази обич му е твърде скъпа и то ревниво я пази.

Упоритият Джосая Уинтроп се предаде, когато лелите на Хъни започнаха да настояват да я запишат в танцова школа. Все пак той беше бостончанин до мозъка на костите си и не можеше да отрече вълшебното влияние, което оказваха уроците в танцовата школа на господин Лансинг дьо Фистър. Произходът на Хъни я задължаваше да посещава тази школа, а по-късно и да членува в почетното дружество „Колониални дами“. Джосая бе убеден, че ако Матилда бе жива, несъмнено щеше да е сред изисканото общество на елегантните майки, които водеха през събота от октомври до май своите малки дъщерички в залата на клуба „Винсънт“.