Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Били Айкхорн разбра колко различно е да си съпруга на богаташ и богата млада жена без съпруг едва след смъртта на Елис Айкхорн. Последните пет от дванайсетте им години брак Елис прекара на количка — след удара бе частично парализиран и не можеше да говори. Още от първия ден на брака Били свърза съдбата си със света на богатите и властните и въпреки това не успя да си създаде положение, което да й помогне да организира живота си на вдовица. Докато траеше болестта на съпруга й, тя почти не излизаше от семейната крепост в Бел Еър и — така твърдеше мълвата — стоически понасяше затворническия живот на съпруга на инвалид.

И така, на трийсет и две години тя се оказа без семейни задължения и наследница на едно несметно богатство. За своя изненада Били установи, че огромният и несекващ доход я плаши — та нали бе копняла за много пари през дългите години на оскъдното си детство! Но ето че мисълта за фантастичното състояние не й даваше мира. Потенциалната сила на тези невероятни суми витаеше наоколо, дебнеше и придобиваше застрашаващи, безформени очертания с неясна перспектива.

Били изпита облекчение в утрото, когато един от тримата болногледачи дойде и съобщи, че Елис е получил още един, фатален инсулт в съня си — облекчение и тъга за хубавото минало. Всъщност тя тъжеше вече пет години, бе свикнала с мисълта за смъртта му и скръбта от загубата бе поносима. Макар безпомощен и обречен, Елис бе нейна закрила. Докато бе жив, тя никога не се бе замисляла за пари. С тях се занимаваха гвардия от счетоводители и адвокати. След сватбата той й приписа дарение от десет милиона долара с платен данък. Това бе и подаръкът му за всеки от седемте й рождени дни до 1970 година, когато получи първия удар. И така, още преди да стане единствена наследница на неговите капитали, Били имаше осемдесет милиона плюс необлагаемата сума от четири милиона годишно. Взвод от финансови ревизори пресмята седмици наред доходите и данъците на Айкхорн, но каквото и да правеха нямаше как да докоснат сто и двайсетте милиона долара. Тези пари я смущаваха и плашеха. Можеше да прави с тях каквото си поиска и да пътува, където реши. Утешаваше я единствено мисълта, че все пак едва ли щяха да стигнат за разходка до луната.

Както обикновено Били се изкъпа, изми зъбите си, стъпи на кантара — откакто навърши осемнайсет години, тя проверяваше теглото си сутрин и вечер, — после се облече и усети как всичко това възвръща чувството й за реалност. Погледна се в огледалото и се увери, че изглежда спокойна, но си каза, че въпреки всичко трябва да действа бавно и сдържано. За всеки, който не я познаваше и виждаше за пръв път стройното й тяло, горда походка, красива шия и удивителна глава, тя бе като младата, величествена и невъзмутима царица на амазонките.

Трябваше веднага да се заеме с уреждането на погребението. Тази грижа бе едва ли не добре дошла, тъй като бе елементарна и не я затрудняваше.

Елис Айкхорн не бе религиозен, а като се изключи отношението му към Били, не бе и сантиментален. В завещанието нямаше указание за погребението, а и приживе не бе изразявал някакви предпочитания. Елис бе като повечето хора, които, без значение дали са богати или не, избягват мисълта и грижата за смъртта.

Най-добре кремация, мислеше си Били. Да, кремация и служба в епископалната църква в Бевърли Хилс. Ако изобщо имаше някакво вероизповедание, Елис никога не го бе обсъждал, а Били принадлежеше към епископалната църква и затова спря избора си на нея. Слава богу, Елис имаше достатъчно много служители и познати бизнесмени и църквата щеше да се напълни. Приятелите на Били бяха твърде малко, за да представляват внушително множество. Малката зала на Ла Скала всякак щеше да ги побере и пак щеше да остане място за голям хор.

Били се обади на адвоката си Джош Хилман и го помоли да уреди формалностите. Следващата точка бе какво да облече за погребението. Траур. Бе живяла твърде дълго в Калифорния и макар че години наред бе в класацията на най-елегантните жени, тя нямаше нищо подходящо в огромния си гардероб. Трябваше й тънка черна дневна рокля — беше септември 1975 година, времето беше доста топло, от Санта Ана духаха сухи и горещи ветрове. Колко жалко, че „Скръпълс“ бе още в строеж, можеше да си избере нещо от там.

Били приготви черното си копринено бельо „Галанос“ и отново се огледа. Толкова много неизползвана красота! Тя се гордееше с хубостта си. До осемнайсетата си година тя бе отчайващо непривлекателна, но сега бе истинска красавица и това я ласкаеше. Никога не носеше сутиен. Гърдите й бяха пищни и стегнати. Ако ги вдигнеше, бюстът и щеше да изглежда още по-голям и не така привлекателен. Слава богу, задникът й не бе издаден и изпъкваше само там, където трябва — формите му никога не нарушаваха елегантната линия на дрехите. Голата й плът бе невероятно съблазнителна. Тази плът, мислеше си Били с чувство на горчивина и жал, тази плът не бе докосвана от мъж месеци наред. Всъщност от Коледа, когато положението на Елис започна да се влошава. Тогава Били реши — може би от съжаление, може би от някакво друго чувство, — че ще се лиши от тайния сексуален живот, който водеше вече почти четири години.