Альберто Моравиа - Римлянката

С угаснал глас казах на човека, който стоеше зад гърба ми: „Мино, хайде да си вървим“ и се обърнах. Видях непознат, който удивен ме гледаше. Хората напразно блъскали с юмруци по затворената врата, вече се разпръсваха и коментираха. Други прииждаха тичешком отвсякъде, две коли и доста мотоциклетисти бяха спрели да разберат какво се е случило. С нарастваща тревога започнах да обикалям сред множеството, като оглеждах поотделно лицата, но не дръзвах да викам. Нечии тилове и рамене ми заприличваха на Миновите, хвърлях се стремглаво след тях, но съзирах чужди физиономии и изненадани погледи. Най-много хора, както и преди, се тълпяха пред входната врата, защото знаеха, че има труп, и се надяваха да го видят. Със спокойни и сериозни лица плътно се редяха пред входа, точно като опашка пред театър. Не спирах да обикалям и в даден момент забелязах, че съм огледала всички и се натъквам на едни и същи физиономии. Стори ми се, че в някаква групичка се споменава името на Астарита, но той изобщо вече не ме интересуваше, цялото ми притеснение се съсредоточи върху Мино. Накрая се убедих, че не е тук. Сигурно се беше отдалечил, докато аз се блъсках във фоайето. Дойде ми наум, че е трябвало да очаквам неговото бягство, и се смаях, че не съм се досетила. Мобилизирах всичките си сили, едва се дотътрих до площада, качих се в такси и дадох домашния си адрес. Допусках, че Мино може да ме е изгубил от очи и да се е прибрал у дома. Но почти бях уверена, че не е така.

Той не беше вкъщи, не дойде и на следващия ден. Стоях затворена в моята стая, сразена от толкова силна болка, че цялата треперех. Нямах желание за нищо, просто ми се струваше, че съществувам извън времето и пространството, където всеки поглед, шум и контакт ме нараняват и карат сърцето ми да спира. Нищо не бе в състояние да ме откъсне от мисълта за Мино, дори подробните описания за новото престъпление на Сондзоньо, с каквито бяха пълни вестниците, които мама донесе. В престъплението личеше ясният почерк на Сондзоньо: вероятно Астарита и той се бяха сбили пред апартамента, после Сондзоньо е притиснал до парапета на стълбата Астарита, повдигнал го е и го е хвърлил надолу. Жестокостта бе много показателна — никой освен Сондзоньо не би убил човек по този начин. Но, както казах, аз мислех само за Мино, не ме заинтересуваха и статиите, в които пишеше как късно през нощта Сондзоньо е бил застрелян, докато бягал по покривите като котка. Всяко занимание, разсейване или мисъл, които не бяха свързани с Мино, ме отвращаваха, а същевременно ми беше неописуемо тежко да мисля за него. Два-три пъти се сетих за Астарита и като си спомних за неговата любов към мене и примирението му, ме обзе силно и искрено състрадание, рекох си, че ако не съм толкова разтревожена за Мино, бих поплакала и бих се помолила за душата му, която бе опустошена и така преждевременно и жестоко изтръгната от живота.

Минаха две денонощия. Лежах в леглото или седях във фотьойла до него. Стисках в ръце едно сако на Мино, което бях намерила на закачалката, и от време на време страстно го целувах или хапех, за да потисна напрежението. Когато мама ме принуди да хапна малко, се хранех само с едната ръка, с другата притисках сакото. През втората нощ мама настоя да си легна и аз безучастно се оставих да ме съблече. Но когато посегна да вземе сакото, изведнъж пронизително изпищях и тя страшно се изплаши. Мама не знаеше подробности, но се сещаше, че съм отчаяна от отсъствието на Мино.

На третия ден си втълпих нещо и цялата сутрин упорито се вкопчвах в него, макар и смътно да съзнавах колко е несъстоятелно. Реших, че Мино се е изплашил, като е узнал, че съм бременна, и затова се е измъкнал от задълженията, свързани с моето положение, бягайки при семейството си в провинцията. Предположението беше гадно, но предпочитах да си го представям подъл, отколкото да допусна мрачните мисли, които неизбежно ме спохождаха, да се окажат верни. Те бяха много тъжни, но обстоятелствата, свързани с изчезването на Мино, ги налагаха.

Същия ден към обед мама влезе при мене и хвърли на леглото ми едно писмо. Познах почерка на Мино и подскочих от радост. Изчаках мама да излезе и вълнението ми да попремине. После отворих писмото. Ето пълния му текст:

Най-скъпа моя Адриана,

В момента, в който получиш писмото, аз вече ще бъда мъртъв. Когато отворих пистолета и открих, че е празен, веднага се досетих, че ти си направила това, и с много любов мислих за тебе. Мила Адриана, ти не познаваш оръжията и не си разбрала, че в цевта е останал един патрон. Фактът, че не си знаела за него, потвърждава моето предположение. А и съществуват толкова начини човек да се самоубие.