Альберто Моравиа - Римлянката

— Е, ще си отидеш ли, или не?

Сондзоньо пак отрицателно поклати глава и отстъпи крачка назад. Астарита пристъпи напред. На ръст и двамата бяха еднакви, застанаха лице в лице.

— А всъщност ти кой си? — запита Астарита, без да престава да се усмихва. — Името ти! Веднага!

Сондзоньо не отговори.

— Не искаш да го кажеш, така ли? — почти с наслада рече Астарита, сякаш мълчанието на Сондзоньо му доставяше удоволствие. — Не искаш да го кажеш и не искаш да си тръгнеш, нали?

Той поизчака минута, после вдигна ръка и шамароса Сондзоньо първо по едната, после по другата буза. Свих ръката си в юмрук, вдигнах я към устата си и я захапах. „Сега ще го убие“ — помислих и затворих очи. Чух гласа на Астарита:

— А сега се изнизвай! Бързо, хайде!

Отворих очи и видях, че е хванал Сондзоньо за ревера и го избутва към вратата. Бузите на Сондзоньо червенееха от шамарите и не личеше да се съпротивлява. Оставяше се да го влачат, като че ли замислен за друго. Астарита го изхвърли от стаята, сетне чух вратата на апартамента яростно да се захлопва и Астарита отново застана на прага.

— Кой беше тоя? — попита, докато махаше влакънце от маншета на палтото си и го оглеждаше, сякаш се боеше, че с неприятното усилие е накърнил елегантността си.

— Не му знам фамилията — излъгах. — Знам само, че се казва Карло.

— Карло! — повтори той, като се изсмя и поклати глава.

Стоях до прозореца и гледах навън. Астарита ме прегърна и с променен глас и изражение попита:

— Как си?

— Добре съм — отвърнах, без да го поглеждам.

Той ме загледа втренчено и без да продума, ме притисна силно до себе си. Внимателно го отблъснах и рекох:

— Беше толкова добър с мене и затова ти се обадих пак, за да те помоля за една услуга.

— Да чуем — не откъсваше поглед от мене той, но май не ме слушаше.

— Младежът, когото си разпитвал… — започнах.

— Ах, да! — прекъсна ме с гримаса. — Вечно той. Не се показа герой.

Бях любопитна да науча истината за разпита на Мино. Попитах:

— Защо? Страхувал ли се е?

— Не знам дали се е страхувал — поклати глава Астарита, — но още след първия въпрос призна всичко. Ако беше отрекъл, нищо нямаше да мога да му направя, липсваха доказателства.

Значи бе така както Мино го описа. Сякаш изведнъж, без да са го провокирали, той неволно е престанал да разсъждава и е рухнал без причина.

— Е, предполагам, че сте записали всичко, което е казал. Моля те, направи така, че то да изчезне.

— Той ли те праща, а? — изкикоти се Астарита.

— Не, аз сама — отговорих и тържествено се заклех. — Да умра в момента, ако не е вярно!

— Всички искат папките с делата да изчезнат. Полицейските архиви са тяхната нечиста съвест. Като изчезне документът, изчезват и угризенията.

— Дай боже да е така! — казах, сещайки се за Мино. — Но в случая се страхувам, че грешиш.

Астарита отново ме притегли до себе си, допря корем в моя и смутен и заекващ попита:

— А ти какво ще ми дадеш в замяна?

— Нищо — простичко отвърнах. — Този път наистина нищо.

— А ако откажа?

— Много ще ме наскърбиш, защото го обичам и всичко, което засяга него, засяга и мене.

— Но ти ми обеща да бъдеш мила.

— Да, но си промених намерението.

— Защо?

— Просто така.

Той отново ме притисна и припряно зашептя в ухото ми, че за последен път ме моли да удовлетворя огромното му желание. Невъзможно е да цитирам казаното, защото между молбите вмъкваше цинизми, които не мога да напиша, такива неприлични думи се говорят на жени като мене и жените като мене отвръщат по същия начин на любовниците си. Астарита навлизаше в подробности, но без простащината, типична за подобни изблици, а с някакво задоволство, като в кошмар. Веднъж в психиатрията бях чула един побъркан убиец да описва на медицинските сестри мъченията, на които, стига да му паднело случай, щял да ги подложи; лудият говореше по същия начин — без самохвалство, точно и подробно, както Астарита ми шепнеше цинизмите. В действителност въпреки че изглеждаше похотлив и безсрамен, аз познавах неговата дълбока, всеотдайна и посвоему чиста любов. Както винаги, той будеше съжаление у мене и в основата на вулгарността му съзирах самота и пълното му безсилие да излезе от нея. Оставих го да даде воля на вълнението си, после рекох:

— Не мислех да ти казвам, но ме принуждаваш. Каквото и да си мислиш за мен, вече не мога да бъда предишната Адриана. Бременна съм.

Той не се изненада, нито отмести поглед от мене.

— Добре, и какво от това?